Мери свали гривната от ръката на Монтоя и й подаде последния комплект формуляри за попълване.
— Господин Латимър, вие сте следващият.
Латимър се изправи, стиснал листата си. Погледна ги сконфузено, след това ги остави на стола, на който беше седял, и тръгна към Мери. На половината път спря и се върна за пазарската чанта на Мери.
— Забравихте я в „Брейзноуз“ — каза той и й я подаде.
— О, благодаря много — рече тя. — Бихте ли я оставили до масата? Ръкавиците ми са стерилни.
Латимър остави чантата на земята и леко я килна. Краят на шала се провеси и опря в пода. Той го напъха педантично обратно.
— Съвсем я бях забравила — каза Мери. — От всички тия вълнения… О, Боже! Колин! Колко е часът?
— Четири и осем — отговори Монтоя, без въобще да поглежда часовника си.
— Той трябваше да дойде в три — каза Мери и стана. Епруветките се раздрънчаха.
— Може би като е видял, че те няма, е отишъл в кабинета ти — каза Дануърти.
Мери поклати глава.
— Идва в Оксфорд за първи път. Заради това му казах, че ще отида да го посрещна. Господи, как можах да забравя!
— Ами значи още чака в станцията на метрото — каза Дануърти. — Да отида ли да го доведа?
— Не — отсече тя. — Може да си заразен.
— Тогава ще се обадя в станцията. Можеш да му кажеш да вземе такси дотук. На коя станция трябваше да пристигне? „Корнмаркет“ ли?
— Да.
Дануърти се обади на „Справки“, свърза се едва на третия път, записа си телефона от екрана и позвъни на станцията. Линията беше заета. Той натисна копчето за анулиране и отново набра номера.
— Колин внук ли ви е? — попита Монтоя. Беше оставила листовете си. Останалите като че ли не обръщаха никакво внимание на това, което ставаше. Гилкрист попълваше формулярите си, вторачен нанякъде, сякаш това беше още едно доказателство за нехайство и липса на компетентност. Латимър търпеливо чакаше с навит ръкав. Лекарката продължаваше да спи.
— Да, син на племенничката ми — отвърна Мери. — Ще прекара коледните празници с мен.
— Кога точно е наложена карантината?
— В три и десет — отговори Мери.
Дануърти вдигна ръка, за да даде знак, че се е свързал.
— Станцията „Корнмаркет“ ли е? — попита той. Очевидно му отговориха положително. Той виждаше как зад вратите на метрото са застанали купища хора, спирани от вбесения началник на станцията. — Обаждам се за едно момченце, което трябва да е пристигнало на вашата станция в три часа. На дванайсет години е. Пристигнало е от Лондон. — Дануърти постави ръката си на слушалката и попита Мери: — Как изглежда горе-долу?
— Рус, със сини очи. Висок е за възрастта си.
— Висок — повтори Дануърти високо, за да го чуят въпреки врявата на тълпата. — Казва се Колин…
— Темплър — допълни Мери. — Дирдри каза, че ще се качи на „Марбъл Арч“ в един.
— Колин Темплър. Да сте го виждали?
— Вие да не сте се побъркали? — изкрещя служителят от метрото. — Тук има поне петстотин души, а вие ме питате дали съм виждал някакво си момченце. Не виждате ли на какво прилича тук?!
На екрана изведнъж се появи побесняла тълпа. Дануърти я обходи с поглед, за да потърси високо за възрастта си дванайсетгодишно момче с руса коса и сини очи. На екрана отново се появи началник-станцията.
— Току-що обявиха карантина — извика той над рева на тълпата, който като че ли се усилваше с всяка изминала секунда — и станцията ми е пълна с хора, които искат да знаят защо са спрени мотрисите и дали няма да направя нещо по въпроса. В момента трябва да направя всичко възможно да им попреча да срутят станцията. Хич не ми е до някакво си момченце.
— Казва се Колин Темплър — извика Дануърти. — Баба му трябваше да го посрещне.
— Ами да е дошла и да ми е спестила един проблем. Тая тълпа тук е направо побесняла, искат да знаят колко време ще продължи карантината и защо не направя нещо… — И той затвори. Дануърти се зачуди дали самият началник е затворил, или някой разгневен пътник е взел слушалката от ръката му.
— Видял ли го е? — попита Мери.
— Не — отвърна Дануърти. — Трябва да изпратиш някого да го потърси.
— Да, добре. Ще изпратя някой от персонала — каза тя и хукна навън.
— Карантината е обявена в три и десет, а той е трябвало да стигне не по-рано от три — започна да разсъждава Монтоя. — Може да е закъснял.
Дануърти не се беше сетил за това. Ако карантината беше обявена преди влакът на Колин да е пристигнал в Оксфорд, биха го спрели в най-близката станция, а пътниците щяха да бъдат пренасочени или върнати в Лондон.