6.
Ставаше все по-тъмно. Киврин усети силно главоболие още преди да стигне до покритите с тънка ледена коричка коловози в ниското. За момент си помисли, че това има нещо общо с микроскопичните промени в надморската височина или светлината.
Въобще не можеше да види каретата, дори когато застана точно срещу ковчежето, а от присвиването на очите, главата я заболя още повече. Ако това бяха „леките симптоми“ на неразположение от разликата във времето, как ли ще се почувства от тежките?
„Като се върна — мислеше си тя, — ще взема да си поговоря с доктор Ааренс по този въпрос. Май малко подценяват унищожителните ефекти, които могат да имат тези «леки симптоми» върху историка.“ Докато слизаше по хълма се задъха много повече, отколкото при изкачването. Освен това й беше студено.
Пелерината и косата й се закачаха по клоните на върбите, докато се провираше през гъсталака, а на всичкото отгоре се одраска лошо и я заболя. По едно време се спъна и за малко да падне. Стресна се и главоболието за миг изчезна, само за да се появи след секунда с два пъти по-голяма сила.
Беше почти съвсем тъмно, но цветовете не ставаха по-бледи, а като че ли придобиваха все по-тъмни оттенъци — черно-зелено, черно-кафяво, черно-сиво. Птиците се подготвяха за прекарването на нощта. Вероятно вече бяха свикнали с присъствието й и вече не се стряскаха.
Киврин набързо събра разпръснатите сандъчета и куфари и ги нахвърли в килнатата карета, после я затегли към пътя. Каретата се премести с няколко сантиметра, хлъзна по някакви листа и спря. Киврин запъна крак и затегли отново. Каретата се придвижи още няколко сантиметра и се наклони още по-силно. Един от сандъците падна.
Киврин го вдигна и обиколи каретата, за да види къде се е запънала. Дясното колело беше опряло в един корен. Можеше да го повдигне и да го премести напред само ако успееше да се подпре добре. От тази страна нямаше да стане — специалистите от Медиевистиката бяха фраснали каретата с брадва така, че да изглежда като разбита от преобръщането. При това се бяха справили доста добре и от тази си страна колата беше направо на трески. „Казах му на Гилкрист, че трябва да ми даде да си взема ръкавици“ — помисли си тя.
Отиде от другата страна, подхвана колелото и побутна. Въобще не поддаде. Тя отметна пелерината и дългите поли на роклята си, за да не й пречат, коленичи до колелото, за да го подпре с рамо и…
Точно пред колелото имаше следа от човешки крак — на едно малко пространство, останало непокрито от листа. По листата нямаше следи от стъпки, поне доколкото можеше да види Киврин, но следата в прахта беше съвсем ясна.
„Не може да е човешка следа — помисли си тя. — Земята е замръзнала.“ Посегна към вдлъбнатината, за да провери дали не е просто сянка или зрителна измама, причинена от падащия мрак. Следата обаче беше прекалено дълбока, за да е илюзия.
Беше оставена от обувка с мека подметка без ток, а кракът беше голям, много по-голям от нейния. Беше стъпка на мъж, но нали мъжете през четиринайсетото столетие трябваше да са дребни, ниски, с по-малки крака дори и от нейните. А това си беше направо гигантска стъпка.
„Може би е много стара следа — помисли си тя с разтуптяно сърце. — Може да е оставена от дървосекач или пък от някой пастир, тръгнал да търси загубена овчица. Може това да е част от земите на краля и той да е бил тук на лов със свитата си.“ Стъпката обаче не приличаше на оставена от човек, който преследва дивеч. Беше следа от човек, който беше стоял на това място дълго и я беше гледал. „Та нали го усетих — помисли си тя и в стомаха й пролази лека тръпка на паника. — Чух го докато стоеше над мен.“
Продължаваше да стои приклекнала, опряна на колелото. Ако мъжът, който и да беше той, а че беше мъж нямаше никакво съмнение, при това огромен, все още беше тук и я наблюдаваше, вероятно вече беше видял, че е открила следата от стъпката му. Киврин се изправи.
— Ей! — рече тя и за пореден път хвърли в страх и паника всички птици над главата си. Те запляскаха с крила, после притихнаха в спотаено мълчание. — Има ли някой тук?
Тя зачака с напрегнат до болка слух и в пълната тишина й се стори, че отново чува дишането му.
— Обади се — продължи тя. — Изпаднах в беда, а прислугата ми побягна.
„Чудесно! Кажи си му направо, че си съвсем сама и напълно беззащитна.“
— Ей! — извика тя отново и започна да обикаля предпазливо полянката, като надникваше зад всяко дърво. Дори той все още да беше тук, вече беше толкова тъмно, че едва ли щеше да го види. Киврин дори не можеше да прецени със сигурност в коя посока е гъсталакът и в коя — пътят. Ако изчакаше дори още само няколко минути, тъмнината щеше да падне напълно и тя въобще нямаше да успее да изтегли каретата на пътя.