А на нея й беше ужасно студено. Придърпа пелерината около себе си още по-плътно, но от всичко това като че ли й стана още по-студено. Зъбите й започнаха да тракат както беше станало на хълма, раменете й се разтърсиха от силни, конвулсивни тръпки.
„Направо ще умра от студ — помисли си Киврин. — Не мога обаче да направя нищо. Не мога да стана и да запаля огън. Не мога. Много ми е студено. Много лошо, но не сте прав за хората от тази епоха, господин Дануърти. Да те изгорят на клада звучи направо примамливо.“
Не повярва, че е заспала, свита върху студената земя. Не беше забелязала да я полазват топли тръпки, а ако беше станало, сигурно щеше да се изплаши, че това е пролазващото обезчувствяване на хипотермията, и щеше да се опита да й се противопостави. Обаче май беше заспала, защото когато отново отвори очи, цареше пълен мрак. Нощта беше настъпила окончателно, заскрежените звезди трепкаха сред плетеницата клони над главата й, а тя беше на земята и ги гледаше.
По време на дрямката си се беше свлякла на земята и сега главата й опираше в колелото. Студените тръпки не бяха престанали, но зъбите й вече не тракаха. Главата й пулсираше, направо биеше като камбана, а цялото й тяло — особено гърдите — беше изтръпнало от болка.
„Нещо не е наред“ — помисли си тя и този път усети истинска паника. Може би страдаше от някаква алергична реакция към пътуването във времето. Дали въобще съществуваше подобно нещо? Дануърти не беше споменал нито дума за алергична реакция, а той лично я беше предупредил за всички възможни опасности: изнасилване, холера, тиф и чума.
Тя пъхна ръка под пелерината и напипа мястото, където трябваше да е отокът от антивирусната ваксинация. Беше си там, макар че не болеше при допир и беше спрял да я сърби. Може би това беше лош знак. Може би това, че бе спрял да я сърби, означаваше, че е спрял да си върши работата.
Опита да вдигне глава. Световъртежът се върна мигновено. Тя бавно и внимателно измъкна ръце изпод пелерината — при всяко движение й се повдигаше — и събра длани пред лицето си. После каза:
— Господин Дануърти, мисля, че е най-добре да дойдете да ме приберете.
Задряма отново и когато се събуди, вече чуваше слабите звънтящи звуци на коледните камбани. „О, добре — помисли си тя, — успели са да отворят мрежата.“ Опита да се надигне и да се облегне на колелото.
— О, господин Дануърти. Толкова се радвам, че ме прибрахте — каза тя. Полагаше максимални усилия да се противопостави на повдигането. — Страхувах се, че няма да получите съобщението ми.
Звънтящият звук се усили и далеч пред погледа й се появи трепкаща светлинка. Тя се надигна още малко.
— Запалили сте огъня — рече Киврин. — Бяхте прав, че ставало много студено. — Дори през пелерината колелото беше леденостудено. Зъбите й отново започнаха да тракат. — Доктор Ааренс беше права. Трябваше да изчакам да спадне отокът. Представа си нямах, че реакцията ще е толкова лоша.
Оказа се, че това, което вижда, не е огън. Беше факла. Дануърти вървеше към нея с факла в ръка.
— Нали не съм прихванала някой вирус? Или пък чума? — Зъбите й тракаха така неистово, че едва изричаше думите. — Не би ли било ужасно? Да се заразя от чума през Средновековието! Е, поне ще съм част от общата картина.
Тя се разсмя. Смехът й беше писклив, почти истеричен. Господин Дануърти сигурно щеше да се изплаши до смърт.
— Всичко е наред — продължи тя, макар и да не разбираше собствените си думи. — Зная, че сте се тревожили, но скоро ще съм съвсем наред. Просто…
Той спря пред нея, факлата очерта по земята призрачен кръг. Виждаше краката му. Бяха обути в безформени кожени обувки, които точно отговаряха на следата под дъба. Тя се опита да каже нещо за обувките, да го попита дали Гилкрист го е накарал да облече автентичен средновековен костюм като идва да я вземе, но от потрепването на светлината отново й се зави свят.
Тя затвори очи, а когато ги отвори отново, той вече беше коленичил до нея. Беше забол факлата в пръстта и светлината хвърляше сенки върху качулката и събраните му ръце.
— Всичко е наред — каза тя. — Зная, че сте се притеснили, но вече всичко е наред. Наистина. Просто малко ми прилоша.
Той вдигна глава и каза:
— Разбиз, то беше хортик дане забул вана внаги шисантес евсики.
Имаше сурово, изсечено лице, жестоко лице, лице на главорез. Беше я гледал как лежи до каретата, след това се беше отдалечил, докато стане съвсем тъмно, и сега се беше върнал.