Тя отново посочи мястото, където я беше прорязала острата болка.
— И слава Богу, че успях да дойда навреме. Слава Богу. За малко да изпусна влака с тоя огромен куфар — мислех да изчакам следващия, но нали исках да видя момчето си, та изкрещях да задържат вратите, и тъкмо стъпвам на перона на „Корнмаркет“ и началникът казва: „Временна карантина. Транспортните услуги са временно отменени.“ Помислете си само! Ако бях изпуснала онзи влак и бях хванала следващия, карантината щеше да ми попречи да дойда.
Помислете си само!
— Уилям много ще се зарадва да ви види — прекъсна монолога й Дануърти; надяваше се тя да тръгне да го търси.
— Да — рече тя мрачно. — Сигурно се е сврял някъде, без дори да си сложи шала. И той ще се зарази от тая инфекция, абсолютно съм сигурна. Всичко прихваща. Като малък получаваше ужасни обриви. Няма начин да се отърве. Добре поне че съм тук да се грижа за него, докато боледува.
Вратата се отвори с трясък и нахълтаха двама санитари с маски, престилки, ръкавици и някакви хартиени обвивки на обувките. Щом видяха, че никой не лежи на пода в безсъзнание, забавиха крачка.
— Искам този сектор да бъде отцепен и да се сложи знак за изолация — каза Мери, след това се обърна към госпожа Гадсън. — Страхувам се, че има вероятност да сте се заразили. Все още нямаме сигурни данни за начина, по който се предава вирусът, така че не можем да изключим възможността да се предава по въздуха — допълни тя и за момент Дануърти се ужаси, че Мери възнамерява да напъха и госпожа Гадсън при тях.
— Придружете госпожа Гадсън до някоя от изолационните кабини — обърна се Мери към санитарите. — Ще трябва да ви вземем кръвна проба и да получим от вас списък на всичките ви контакти. Господин Дануърти, ако обичате, последвайте ме — допълни тя, поведе го към стаята с останалите и затръшна вратата преди госпожа Гадсън да е успяла да запротестира. — Могат да я задържат известно време, за да дадат на бедния Уили още няколко часа свобода.
— Тая жена може да накара всекиго да се обрине — каза Дануърти.
При влизането им всички, с изключение на лекарката, вдигнаха глави. Латимър търпеливо чакаше с навит ръкав. Монтоя продължаваше да говори по телефона.
— Влакът на Колин е бил върнат — каза Мери. — Вече си е вкъщи.
— А, добре — рече Монтоя и затвори. Гилкрист веднага скочи и вдигна слушалката.
— Господин Латимър, съжалявам, че ви накарах да чакате — каза Мери, отвори пакет импрегнирани ръкавици и започна да приготвя нова игла.
— Гилкрист е на телефона. Искам да говоря с наставника на горния курс — каза Гилкрист в слушалката. — Да. Искам да се свържа с господин Бейсингейм. Да, ще почакам.
„Наставникът на горния курс представа си няма къде е Бейсингейм, секретарят — също.“ — помисли Дануърти. Той вече беше говорил с тях, когато се беше опитал да предотврати спускането. Секретарят дори не знаеше, че Бейсингейм е в Шотландия.
— Радвам се, че са открили хлапето — каза Монтоя, поглеждайки часовника си. — Колко време мислите, че ще ни задържат тук? Трябва да се върна в дупката си преди да се е превърнала в блато. В момента правим разкопки в двора на църквата на Скендгейт. Повечето гробове са от петнайсети век, но има и няколко от времето на Черната смърт, както и от епохата преди Вилхелм Завоевателя. Миналата седмица намерихме гробницата на един рицар. В отлично състояние. Дали Киврин вече е там, как мислите?
Дануърти се надяваше, че тя говори за селото, а не за гробовете.
— Надявам се — отвърна той.
— Казах й да започне веднага да записва наблюденията си на Скендгейт — както на селото, така и на църквата. Особено на гробницата. Надписът е частично изтрит, както и украсата. Датата обаче се вижда съвсем ясно — 1318 година.
— Спешно е — каза Гилкрист. Последва дълга пауза, през която той не спря да пуфти. — Зная, че е за риба в Шотландия. Искам да знам къде точно.
Мери сложи лепенка на ръката на Латимър и направи знак на Гилкрист. Той поклати глава. Тя се отправи към лекарката и я раздруса, за да я разбуди. Лекарката отвори очи и стана.
— Има толкова много неща, до които можем да се доберем само чрез пряко наблюдение — каза Монтоя. — Казах на Киврин да записва всичко до последната подробност. Надявам се, че на устройството има достатъчно място. Изглежда ми много малко. — Тя отново погледна часовника си. — Но така трябваше. Успяхте ли да го видите преди да й го имплантират? Страшно прилича на костно шипче.