— Пълна серия ли е направил?
— Да, сър. Рецепторни аналози, подсилване на имунната система, както и сезонни ваксини.
— Някога да е имал алергия към антивирусна ваксина?
— Не, сър. В картона не се споменава нищо за алергии. Вече го казах на доктор Ааренс.
Бадри беше получил всичките си антивирусни ваксини. Нямаше никакви алергични реакции.
— Успя ли да се добереш до Ню Колидж? — попита Дануърти.
— Не, сър, сега тръгвам. А какво да направя за провизиите, сър? Сапун имаме достатъчно, но тоалетната хартия е на привършване. Мислите ли, че трябва да я разпределя на порции, сър? Или може би да сложа бележки навсякъде с молба да я пестят?
— Както прецениш — отвърна Дануърти и затвори.
— Телефонът вече свободен ли е? — попита Гилкрист.
Дануърти му го подаде. Чудеше се какво ли е времето при Киврин и дали от статистическия отдел са изчислили каква вероятност има тя да пристигне там по време на дъжд. Пелерината й нямаше вид на особено водонепропусклива, а добронамереният пътник, който трябваше да се появи до 1,6 часа, сигурно щеше да се приюти в някоя странноприемница или под някой навес, докато пътищата изсъхнат и станат проходими.
Дануърти беше научил Киврин как се пали огън, но тя нямаше да успее с влажни съчки и изтръпнали от студ ръце. През четиринайсети век зимите са били доста студени. Можеше дори да вали сняг. През 1320 година Малката ледникова епоха тъкмо вече започваше и времето в крайна сметка бе станало толкова студено, че Темза бе замръзнала. Ниските температури и непостоянното време се бяха оказали така опустошителни за посевните култури, че някои историци обвиняваха за ужасите на Черната смърт недохранеността на селяните. Времето със сигурност бе отвратително. През есента на 1348 година в една част на Оксфордшир бе валяло непрестанно от Архангел Михаил до Коледа. В момента Киврин сигурно лежеше на влажната земя полумъртва от хипотермия.
И цялата обрината заради свръхгрижовния си наставник, който не спираше да се тревожи за нея. Мери беше права. Той наистина приличаше на госпожа Гадсън. Изведнъж си представи как се втурва в 1320 година, напъвайки с все сила вратата на мрежата, както беше направила госпожа Гадсън в метрото, и как Киврин е също толкова щастлива да го види, колкото ще е Уилям като види майка си. И изпаднала в също толкова голяма нужда от помощ.
Киврин беше най-умната и изобретателна студентка, която беше имал. Със сигурност знаеше как да се спаси от някакъв си дъжд. Доколкото знаеше, беше прекарала последната си ваканция при ескимосите и се беше научила дори как се строи иглу.
Със сигурност беше помислила за всичко, до ноктите на ръцете и краката си. Когато беше дошла да му покаже костюма си, беше вдигнала ръце. Ноктите й бяха изпочупени и под тях имаше мръсотия.
— Знам, че ще се представям за благородничка, но благородничка със селско потекло, а те са вършели много селска работа покрай изящните бродерии, пък и дамите от източната част на графството са се сдобили с ножици чак през седемнайсети век. Така че прекарах неделя следобед в дупката на Монтоя, за да се получи този ефект. — Ноктите й изглеждаха отвратително, но щяха да свършат работа. Очевидно нямаше никакви основания да се тревожи за нещо толкова незначително, колкото някакъв си сняг.
Не можеше обаче да се спре. Ако можеше да си поговори с Бадри, да го попита какво е имал предвид с „Нещо не е наред“, да се увери, че спускането е минало идеално и че не е имало прекалено голямо отклонение, може би щеше да спре да се тревожи. Мери обаче дори не беше успяла да се добере до номера на здравната осигуровка на Бадри, докато не се обади Финч. Чудеше се дали Бадри още е в безсъзнание. Или пък е станало още по-лошо.
Стана и си наля чай. Гилкрист отново беше обсебил телефона и в момента говореше с портиера. Портиерът също не знаеше къде може да бъде открит Бейсингейм. Когато Дануърти говори с него, той му беше казал, че Бейсингейм май му споменал Лох Балкилан — езеро, което, както се оказа, не съществуваше.
Дануърти си изпи чая. Гилкрист се обади на секретаря и на заместник-ректора, но на нито едно от двете места не получи никаква информация. Сестрата, която беше пазила на вратата, влезе да довърши взимането на кръвните проби. Лекарят взе една от брошурите и започна да я чете.
Монтоя попълни формуляра си за приемане и започна списъка с контактите.
— Какво точно трябва да направя? — обърна се тя към Дануърти. — Да напиша имената на хората, с които съм се срещнала днес?
— Не, през последните три дни — отвърна той.
Продължиха да чакат. Дануърти изпи още една чаша чай. Монтоя се обади на Националната служба по здравеопазване, за да ги помоли да я освободят от карантината, за да може да се върне в дупката си. Лекарката спеше.