— Това е господин Дануърти — каза Мери с надежда в гласа. — Дошъл е да те види. — Блипърът й иззвъня.
— Господин Дануърти? — възкликна Бадри немощно и се опита да седне в леглото.
Мери го побутна към възглавницата.
— Господин Дануърти иска да ти зададе няколко въпроса — каза тя, като го потупа нежно по гърдите, както беше направила преди това в лабораторията на „Брейзноуз“. После се изправи и разгледа екраните на стената зад него. — Трябва да лежиш неподвижно. Аз трябва да тръгвам, но господин Дануърти ще остане с теб. Почивай си и се опитай да отговориш на въпросите му. — И излезе.
— Господин Дануърти? — каза Бадри отново, някак озадачено.
— Да — отвърна Дануърти и седна на столчето. — Как си?
— Кога трябва да се върне? — попита Бадри с отпаднал, но напрегнат глас. Отново се опита да седне, но Дануърти протегна ръка да го спре.
— Трябва да го намерим — каза Бадри. — Нещо не е наред.
8.
Горяха я на кладата. Тя усещаше пламъците по тялото си. Сигурно вече я бяха завързали на кладата, макар че нямаше никакви спомени за това. Помнеше само, че по едно време запалиха огъня. Беше се свлякла от белия кон и главорезът я беше вдигнал и отнесъл до кладата.
— Трябва да се върнем до мястото на спускането — беше казала тя.
Той се беше навел над нея и тя беше видяла жестокото му лице на потрепващата светлина.
— Господин Дануърти ще отвори мрежата веднага щом разбере, че нещо не е наред — беше казала тя. Не биваше обаче да го казва. Той я беше взел за вещица и я беше докарал тук, за да бъде изгорена.
— Не съм вещица — каза тя и при тези думи една ръка изплува от нищото и положи хладната си длан на челото й.
— Шшт — рече някакъв глас.
— Аз не съм вещица — повтори тя като изричаше думите бавно, за да могат да я разберат. Главорезът не я беше разбрал. Тя се беше опитала да му обясни, че не трябва да напускат мястото на спускането, но той не й беше обърнал никакво внимание. Беше я метнал на белия си кон, после го беше подкарал към белостволите брези — към най-гъстата част на гората.
Тя се беше опитала да запомни пътя, по който минаваха, за да може да се върне, но поклащащата се факла на непознатия не осветяваше почти нищо. Освен това от светлината я боляха очите. Тя ги беше затворила и това се беше оказало голяма грешка, защото от тромавата походка на коня й се зави свят и тя се строполи на земята.
— Не съм вещица — каза тя за пореден път. — Историчка съм.
— Пако несмер дохтас тсила верч? — чу се някъде отстрани женски глас.
— Увин пльона шеюдин воре панреди — чу се и мъжки глас, който звучеше досущ като този на господин Дануърти. — Скав рмадаш вюлеш але укрике хьосеш.
— Пелтеш смрадеш думорти круне? — попита жената.
— Господин Дануърти — каза Киврин и протегна ръце към него, — попаднах сред банда главорези!
Но не можа да го види през задушливия дим.
— Шшт — каза жената и едва тогава Киврин осъзна, че колкото и да е невъзможно, е спала. За колко ли време изгаря човек, чудеше се тя. Пламъците бяха толкова горещи, че досега трябваше да е станала на пепел, но когато вдигна ръка пред очите си, видя, че още си е цяла-целеничка, макар че по краищата на пръстите й потрепваха малки червени пламъчета. От светлината им я заболяха очите. И тя ги затвори.
„Дано да не падна пак от коня“ — помисли си тя. Беше се вкопчила в животното с две ръце. От неравния му ход главата я беше заболяла непоносимо, но въпреки това не се беше пуснала. После обаче беше паднала, макар че господин Дануърти беше настоял да се научи да язди и й беше уредил уроци по езда в покрайнините на Уудсток. Господин Дануърти я беше предупредил, че ще стане така. Беше й казал, че в крайна сметка ще я изгорят на кладата.
Жената поднесе към устните й чаша. Сигурно бе оцетът, който са давали на мъчениците, помисли си Киврин. Обаче грешеше. В чашата имаше някаква топла горчива течност. Жената трябваше да повдигне главата й, за да може тя да отпие, и едва сега Киврин си даде сметка, че лежи.
„Ще трябва да разкажа на господин Дануърти, че са изгаряли хората легнали.“ Опита се да вдигне ръце към устните си като за молитва, за да задейства записващото устройство, но под тежестта на пламъците те се отпуснаха безпомощно.
„Болна съм“ — помисли си Киврин и си даде сметка, че топлата горчива напитка е някаква лечебна отвара и че малко е поуспокоила треската й. Всъщност тя въобще не лежеше на земята, а на легло в някаква тъмна стая. Жената, която се грижеше за нея и й беше дала отварата, стоеше някъде до нея. Чуваше дишането й. Опита се да обърне глава, за да я види, но дори от това незначително усилие главата отново я заболя ужасно. Дишането на жената беше равномерно и високо, почти като хъркане. Болеше я главата дори от самия му звук.