„Сигурно съм в селото — помисли си тя. — Сигурно червенокосият ме е докарал тук.“
Беше паднала от коня и главорезът й беше помогнал да се качи пак на седлото, но когато го огледа, тя забеляза, че въобще не прилича на главорез. Беше млад, с рижа коса и миловидно лице. Беше се навел над нея, докато тя седеше облегната на колелото на каруцата, беше се подпрял на коляно и беше попитал:
— Коя си ти?
И тя беше разбрала въпроса му.
— Ксеси канкар пупе? — попита жената и отново повдигна главата й, за да отпие от горчивата отвара. На Киврин й беше трудно да преглъща. Огънят сякаш беше влязъл и в гърлото й. Усещаше съвсем осезаемо малките червеникави пламъци, макар че течността би трябвало да ги погаси. Чудеше се дали мъжът я е отвел в някоя напълно непозната страна — като Испания или Гърция например, където се говореше на език, който не беше вкаран в автоматичния й преводач.
Беше разбрала всяка дума на червенокосия.
— Коя си ти? — беше я попитал той и тя си беше помислила, че другият мъж трябва да е негов роб, доведен от кръстоносните походи, роб, който говори на турски или арабски, и че точно затова тя не можеше да разбере нито думичка.
— Историчка съм — каза тя, но когато вдигна поглед към милото му лице, вече не беше той. Беше лицето на главореза.
Тя се огледа като обезумяла за червенокосия, но него го нямаше. Главорезът събираше съчки и ги редеше върху някакви камъни, за да стъкми огън.
— Господин Дануърти! — извика Киврин отчаяно, но вместо това главорезът дойде и приклекна пред нея. Отблясъците от факлата играеха по лицето му.
— Не се страхувай — каза той. — Скоро ще се върне.
— Господин Дануърти! — извика тя и червенокосият веднага дойде и приклекна до нея.
— Не трябваше да напускам мястото на спускането — каза тя, без да откъсва очи от лицето му, за да не се превърне то отново в лице на убиец. — Сигурно нещо с фиксирането се е объркало. Трябва да ме върнете там.
Той развърза наметалото си, свали го с един замах от раменете си и я зави.
— Искам да си отида вкъщи — продължи тя, когато той се наведе над нея. Той също държеше факла, която осветяваше добродушното му лице и хвърляше по рижата му коса малки пламъчета.
— Годуфадур — извика той и Киврин си помисли: „Това явно е името на слугата: Годефодр. Годфрид? Ще помоли слугата си да му каже къде ме е намерил и ще ме върне на мястото на спускането.“ А господин Дануърти? Господин Дануърти сигурно ще се побърка като види, че я няма, когато се отвори мрежата. „Всичко е наред, господин Дануърти — прошепна си тихичко. — Идвам си.“
— Нота са страаш — каза червенокосият и я вдигна в прегръдката си. — Фьорцарти Гавнарюн присте.
— Болна съм — обърна се Киврин към жената — и не разбирам нито думичка от това, което казвате. — Но този път никой не изникна от мрака, за да я успокои. Може би им беше писнало да я гледат как гори и си бяха тръгнали. Много дълго време отнемаше всичко това, макар че огънят като че ли ставаше все по-горещ.
Червенокосият я беше метнал пред себе си на белия кон и беше отпрашил към гората, а тя си беше помислила, че я връща на мястото на спускането. Конят имаше звънчета, звънчета, които подрънкваха весело някаква мелодия. Мелодията беше „Сберете се всички вярващи“. Звънчетата ставаха все по-силни с всеки следващ куплет, докато накрая зазвучаха като камбаните на църквата „Св. Богородица“.
Яздиха дълго и Киврин си помисли, че вече трябва да са доста близко до мястото на спускането.
— Колко път има още до спускането? — попита тя червенокосия. — Господин Дануърти много ще се притесни.
Но мъжът не й отговори, а подкара коня надолу по някакъв склон. Луната беше изгряла и подаваше бледия ли лик през клоните на голите дървета. Проблясваше и по фасадата на църквата в подножието на хълма.
— Това не е мястото на спускането — каза Киврин и си помисли да дръпне юздите, за да се върнат по пътя, по който бяха дошли. Не посмя обаче да свали ръцете си от врата на червенокосия, за да не падне пак. След това се оказаха пред някаква врата, която се отвори, после пак се отвори, после имаше огнище, светлина и звън на камбани и тя разбра, че в крайна сметка са я върнали на мястото на спускането.
— Шаса воври смехе нкого збуз — каза жената и Киврин усети допира на набръчканите й груби ръце. Жената я зави. Кожа, Киврин усети мека кожа по лицето си, а може би просто това беше нейната си коса.