— Петдесет милиграма пеницилин — каза лекарката, вдигна Бадри да седне и разлепи каишките на хартиената му нощница. След това така силно притисна слушалката към гърдите му, че Дануърти чак потрепери.
— Дълбоко поеми въздух — каза лекарката, без да сваля очи от екрана. Бадри се подчини. Зъбите му затракаха още по-силно.
— Леко плеврално втвърдяване ниско вляво — каза лекарката с гробовен глас, след което придвижи слушалката с един сантиметър. — Още едно. — Придвижи слушалката насам-натам още няколко пъти и накрая попита: — Имаме ли някаква диагноза?
— Миксовирус — отвърна сестрата и напълни една спринцовка. — Тип А.
— Класификация?
— Нямаме още. — Тя забучи иглата в една от банките и изпразни спринцовката. Някъде навън иззвъня телефон.
Лекарката загърна нощницата на Бадри, сложи го да легне и метна небрежно завивката върху краката му.
— Искам проба — каза тя и излезе. Телефонът продължаваше да звъни.
Дануърти изгаряше от желание да завие Бадри, но стажантката в този момент приготвяше още една банка за системата. Той я изчака да си свърши работата и да излезе, след което оправи чаршафа и покри Бадри с одеялото чак до брадичката.
— По-добре ли е така? — попита той, но Бадри вече беше спрял да трепери и беше заспал. Дануърти погледна екраните. Температурата му беше спаднала до 39,2, а екраните, които преди това бяха танцували като пощурели, сега показваха постоянни данни.
— Господин Дануърти — чу се гласът на стажантката, — търсят ви по телефона. Някой си господин Финч.
Дануърти отвори вратата. Съблякла предпазните си дрехи, стажантката му направи знак и той да свали своите. Той го направи, след което ги пусна в един голям кош, който тя му посочи. — Очилата ви, моля. — Той й ги подаде и тя започна да ги облива с дезинфектиращ препарат. Дануърти вдигна телефона, присвивайки очи към екрана.
— Господин Дануърти, търсих ви навсякъде — каза Финч. — Случи се най-ужасното нещо на света.
— Какво? — попита Дануърти и погледна часовника си. Беше десет часът. Още беше рано и някой друг да е паднал на легло заради вируса, ако инкубационният му период беше дванайсет часа. — Да не би още някой да се е разболял?
— Не, сър. Още по-лошо. Става въпрос за госпожа Гадсън. Вече е в Оксфорд. Някак се е промъкнала през карантината.
— Знам. С последния влак. Накарала ги да задържат вратите.
— Да, добре, но се обади от болницата. Настоява да остане в „Балиол“ и ме обвини, че не съм се грижил добре за Уилям, защото аз внесох имената на наставниците, а очевидно неговият го е накарал да остане тук за празниците, за да чете Петрарка.
— Кажи й, че нямаме свободна стая. Кажи й, че общежитията в момента се дезинфекцират.
— Вече го направих, сър, но тя каза, че в такъв случай ще се настани в стаята на Уилям. Не искам да му причинявам това, сър.
— Точно така — съгласи се Дануърти. — Има някои неща, които не бива да се понасят дори при обявена епидемия. Съобщи ли на Уилям, че майка му е дошла?
— Не, сър. Опитах се, но го няма в колежа. Том Гейли ми каза, че господин Гадсън е на гости на някаква млада дама в Шрусбъри. Позвъних там, но никой не вдигна.
— Без съмнение са отишли някъде да четат Петрарка — каза Дануърти и се зачуди какво ли ще стане, ако госпожа Гадсън се натресе на нищо неподозиращата двойка на път за „Балиол“.
— Не мога да разбера за какво му е това, сър — каза Финч разтревожено. — Нито пък защо наставникът му ще му дава да чете Петрарка. Та той в момента чете за друг изпит.
— Да, добре. Когато госпожа Гадсън дойде, я настани в „Уорън“. — Сестрата вдигна глава от очилата му и го погледна. — Поне е от другата страна на двора. Дай й стая, която да гледа на другата страна. И провери запасите ни от мехлем против обриви.
— Да, сър — каза Финч. — Говорих със секретарката в „Ню Колидж“. Каза ми, че преди да замине, господин Бейсингейм я помолил да се погрижи „никой да не го разсейва“, но според нея трябва да е казал поне на някого къде отива. Щяла да се обади на жена му веднага щом се освободят линиите.
— Попита ли ги за технолозите им?
— Да, сър — отвърна Финч. — Всички до един са си отишли у дома за празниците.
— Кой от нашите технолози живее най-близко до Оксфорд?
Финч се замисли за момент.
— Мисля, че Андрюс. В Рединг. Да ви дам ли телефона му?
— Да. Освен това искам да ми направиш списък с другите имена и адреси.
Финч му издиктува номера на Андрюс.
— Направих няколко стъпки в оправянето на ситуацията с тоалетната хартия. Навсякъде поставих бележки, на които пише: „Разточителството създава нуждата“.