„Сигурно са ми отрязали косата“ — помисли си тя и се зачуди дали това е спомен, или го е сънувала. Беше твърде изтощена, за да вдигне ръка и да опипа косата си, твърде изтощена дори да опита да се порови в паметта си. „Много съм болна — продължиха мислите й. — Дадоха ми последно причастие.“
— Не се бой — беше казал той. — Скоро ще се върнеш у дома. Requiscat in pace.
И тя заспа.
Когато се събуди, в стаята беше тъмно и някъде далече биеше камбана. Струваше й се, че я е слушала много дълго. Звучеше като самотната камбана, която не беше спряла да бие през цялото й пътуване във времето. След малко обаче се присъедини още една, а после и още една, която беше съвсем близо, сякаш под самия прозорец, и заглушаваше звъна на всички останали. „Сутрешната молитва“ — помисли си Киврин и като че ли си спомни, че е чувала камбаните и преди — неравномерно биене без никакъв ритъм, ако не се броеше ритъмът на сърцето й, но това бе невъзможно.
Сигурно беше сънувала. Беше сънувала, че я горят на клада. Беше сънувала, че са й отрязали косата, беше сънувала, че жителите на четиринайсети век говорят език, който тя не разбира.
Най-близката камбана утихна, а останалите продължиха да бият още известно време, сякаш да се насладят на възможността да бъдат чути. Киврин помнеше и това. От колко ли време беше тука? В един момент беше нощ, а сега беше сутрин. Всичко й се струваше като една нощ, но изведнъж тя си спомни лицата, наведени над нея. Когато жената й беше донесла чашата, а също и когато беше влязъл свещеникът, придружен от главореза, тя ги беше видяла съвсем ясно, без да й пречи потрепването на пламъка от някоя свещ. Между тези неща си спомняше само тъмнината и мижавата светлина от лоените свещи, а също така и камбаните, които ту биеха, ту замлъкваха.
Усети внезапен пристъп на паника. От колко ли време лежеше тук? Ами ако беше боледувала седмици наред и вече бе пропуснала срещата със своите хора? Не, това беше невъзможно. Човек не бълнува със седмици, дори ако е болен от тиф, а тя не можеше да се е заразила от тиф. Беше си направила всички ваксини.
В стаята беше студено. Тя затърси завивките и от мрака незабавно изплуваха някакви ръце и придърпаха върху раменете й нещо меко.
— Благодаря — каза Киврин и заспа.
Студът я събуди отново. Имаше усещането, че е спала само няколко секунди, макар че в стаята вече имаше светлина. Идваше от един тесен прозорец в каменната стена. Кепенците на прозорците бяха отворени и точно оттам нахлуваше хлад.
На каменната пейка под прозореца беше застанала на пръсти някаква жена — опитваше се да постави нещо като перде. Беше облечена в черна роба, а на главата си имаше бяла забрадка на монахиня и прилепнала шапчица. За момент Киврин си помисли, че е в манастир, но после се сети, че през четиринайсети век жените са покривали главите си в знак на това, че са омъжени. Само неомъжените девойки бяха носили косите си пуснати, а главите — непокрити.
Жената не изглеждаше достатъчно стара, че да е омъжена, нито пък приличаше на монахиня. Докато Киврин беше в треска, до нея имаше някаква жена, но много по-възрастна от тази. Киврин беше стиснала ръцете й в бълнуването си — бяха груби и набръчкани, а гласът на жената хриптеше старчески, макар че това също може би се дължеше на треската.
Жената на прозореца се премести по на светло. Бялата шапчица беше доста пожълтяла, а робата се оказа рокля като тази на Киврин. Жената беше наметната с тъмнозелена туника, боядисана доста нескопосано и като че ли направена от зебло, защото плетката беше толкова едра, че Киврин я виждаше отчетливо дори на слабата светлина. Значи трябваше да е слугиня, но пък слугините не бяха носили такива забрадки; нито пък връзки ключове като тази на кръста на жената. Вероятно беше човек с особена роля в този дом — икономката може би.
А домът… Не бе чак крепост, защото стената, до която бе леглото, не бе каменна — беше от дърво. Може би обаче беше все пак имение на важна особа — някой барон например, а може би и някой по-важен. Леглото, в което се намираше, бе с дървени табли, балдахин и колосани ленени чаршафи. Освен това завивките бяха от кожа. По каменната пейка под прозореца се виждаха възглавки с бродерия.
Жената завърза пердето за малките каменни издатини от двете страни на тесния прозорец, слезе от пейката и се наведе, за да вземе нещо — Киврин не можеше да види какво, защото балдахинът й пречеше. Двете му части бяха тежки, почти като пътеки, и бяха дръпнати и завързани откъм главата й.