Жената се изправи — държеше дървена паница. Подхвана полите си, качи се пак на каменната пейка и започна да размазва нещо гъсто по импровизираната завеса. „Мазнина — помисли си Киврин — Не, восък. Покрит с восък лен, който се е използвал вместо стъкла за прозорците.“ Предполагаше се, че стъклото се е използвало в господарските къщи още през четиринайсети век. Знаеше се, че благородниците са си носели и прозорците заедно с багажа и мебелите, когато пътували от едната си къща до другата.
„Трябва да запиша това на устройството — помисли си Киврин. — Че някои къщи са били без стъкла на прозорците.“ Тя вдигна ръце и ги притисна една към друга, но това й костваше такова голямо усилие, че просто ги остави да си паднат пак върху завивката.
Жената погледна към леглото, след което се обърна отново към прозореца и продължи да маже парчето плат с дълги, някак небрежни движения. „Сигурно се оправям — помисли си Киврин. — Докато бях съвсем зле, тя въобще не се отделяше от леглото ми. — И отново се зачуди колко ли време е продължило това. — Ще трябва да разбера — рече си, — а след това трябва да намеря мястото на спускането.“
Не можеше да е много далеч. Ако това наистина беше селото, в което трябваше да пристигне по план, мястото на спускането бе на не повече от миля път. Тя се опита да си спомни колко време бяха пътували до селото. Беше й се сторило адски дълго. Главорезът я беше метнал на белия си кон, който имаше звънчета на поводите. Но всъщност не беше главорез, а миловиден млад мъж с червеникава коса.
Трябваше да попита за името на селото и се надяваше, че то ще е Скендгейт. Дори и да не беше обаче, тя пак щеше да разбере къде се намира спрямо мястото на спускането. И естествено веднага щом позакрепнеше, хората можеха да й покажат как да стигне дотам.
„Как се казва селото, в което сте ме довели?“ През изтеклата нощ тя не бе намерила сили да се сети за превода, но това, разбира се, беше заради треската. Вече нямаше да има такъв проблем. Господин Латимър я беше учил на произношение месеци наред. Със сигурност щяха да я разберат. „Де съм аз сега?“ или дори „В чий имот сте ме довели?“ и дори и да имаше някаква вариация в произношението или местния диалект, преводачът автоматично щеше, да я коригира.
— Де съм аз сега? — попита Киврин.
Жената се извърна изненадано. Слезе от перваза, като продължаваше да държи паницата в една ръка, а четката — в другата, само дето това не беше четка. Киврин го разбра, когато жената стигна до леглото й. Беше някаква въз грапава дървена лъжица с почти плоско черпаче.
— Гьотебае… — каза жената. — Бет…
По принцип преводачът трябваше мигновено да интерпретира всичко. Може пък произношението на Киврин да беше толкова неправилно, че жената си бе помислила, че й говорят на чужд език, и се опитваше да й отговори на неправилен френски или немски.
— Де съм аз сега? — попита отново Киврин, но този път съвсем бавно, за да може преводачът да си свърши добре работата.
— Вик.
— Лежес… — чу се друг глас.
Влезе друга жена, доста по-възрастна. Лицето й под шапчицата беше сбръчкано, а ръцете й — груби и стари — бяха същите, които Киврин помнеше от бълнуването си. Старицата носеше сребърна верижка, а в ръцете си държеше малка кожена кутия. Кутията приличаше на ковчежето, което Киврин беше донесла със себе си, но беше по-малка и обковът не беше пиринчен, а от желязо. Тя остави кутията на пейката под перваза.
— От речена…
Киврин си спомни и гласа — дрезгав и доста груб. Старицата се обръщаше към жената до леглото на Киврин като към слугиня. Може пък и да бе слугиня, а възрастната жена да беше господарката на къщата, макар че нито шапчицата й беше по-бяла, нито роклята по-фина. На кръста й обаче не висяха ключове. Изведнъж Киврин си спомни, че не икономката, а господарката на имението носи ключовете.
Господарката в пожълтял лен и зле боядисано зебло, което означаваше, че облеклото на Киврин е напълно сгрешено, също толкова, колкото и произношението на Латимър, колкото и твърденията на доктор Ааренс, че Киврин не може да се зарази от никаква средновековна болест.
— Направиха ми всички възможни ваксини — измърмори тя и двете жени се обърнаха да я погледнат.
— Елавий, суот сакасти порцор е? — попита остро възрастната жена. Дали беше майка на по-младата, или пък свекърва, а може би наставница? Киврин нямаше никаква представа. Нито една от думите, които тя бе изрекла, не й говореше нищо.
— Метинер вун тамаш саа портанта — рече по-младата жена, на което по-възрастната реагира с:
— Нито нашхте карвас пътанта.