Нищичко. Би трябвало кратките изречения да са по-лесни за превод, но Киврин дори не можеше да разбере къде свършва едната дума и къде започва другата.
Брадичката на по-младата жена се вирна гневно.
— Збиза се, шуртеванда сакасти нецо пестиша — рече тя рязко.
Киврин се зачуди дали се карат за това какво да правят с нея и започна да избутва завивката с немощните си ръце, сякаш се опитваше да се оттласне от нея. По-младата жена остави купата и лъжицата, приближи до леглото, наведе се над нея и каза нещо.
Можеше да означава и „Добро утро“, и „По-добре ли си?“, и „Ще те изгорим призори“. Може би преводачът не работеше заради болестта й. Може би когато треската отминеше, щеше да започне да разбира всичките им думи.
Възрастната жена коленичи до леглото. Държеше малка сребърна кутийка, закачена на верижка. Започна да се моли. Младата жена се наведе, огледа челото на Киврин, после посегна към тила й. Киврин си даде сметка, че сигурно са превързали раната на челото й. Докосна с ръка челото си — да имаше превръзка, после врата си, за да потърси сплетените си коси, но не напипа нищо. Косата й свършваше с неравна черта точно под нивото на ушите.
— Канто монто тираш тамок — каза младата жена с тревожна нотка в гласа. — Далкос думан тьорум санта. — Явно обясняваше нещо, което Киврин не разбираше, но което все пак разбра: беше изпаднала в ужасна треска, толкова силна, че си била помислила, че косата й гори. Спомни си как някой — може би старицата? — се опитваше да хване ръцете й и как самата тя се опитваше панически да изгаси пламъците. Не бяха имали никакъв избор.
Освен това ненавиждаше дългата си коса, беше й противно и да отделя толкова много време в сресването й. Беше се чудила също и как са носели косите си средновековните жени, дали са ги връзвали, или не, а и представа си нямаше как щеше да издържи две седмици, без да я измие. Трябваше да се радва, че са й я отрязали, но всъщност единственото, за което можеше да мисли, бе Жана д’Арк, която беше имала къса коса и която беше изгоряла на кладата.
Младата жена я гледаше уплашено. Киврин й се усмихна, макар и малко разтреперано, и тя отвърна със същото. В дясната част на устата й беше зейнала дупка от два липсващи зъба, а този до празното място бе кафеникав, но когато се усмихваше жената изглеждаше почти като първокурсничка в Университета.
Тя разви превръзката и я постави върху завивката. Превръзката беше от същия жълтеникав лен като шапчицата й, но беше изцапана с кафеникави петна от кръв. Много кръв. Раната на господин Гилкрист сигурно беше започнала пак да кърви.
Жената докосна нервно слепоочието й, сякаш въобще не знаеше какво да прави.
— Колкостас галадонта? — попита тя и постави едната си ръка на врата на Киврин, за да й помогне да вдигне глава.
Главата й беше невъобразимо лека. Сигурно защото й бяха отрязали косата.
Старицата подаде на младата жена дървена паница и тя я поднесе към устните на Киврин. Киврин сръбна внимателно — помисли си, че това е восъкът. Не беше восък обаче, нито пък напитката, която вече бяха й давали. Беше резлива гроздова течност, много по-горчива от тази от предишната нощ, но оставяше в устата доста мазно усещане.
— Тазъща приодан голямта жриво тъднес — рече възрастната жена остро и нетърпеливо.
„Определено й е свекърва“ — помисли Киврин.
— Сигурта четек силока мога — отвърна смирено младата жена.
Напитката имаше приятен вкус. Киврин се помъчи да изпие всичко, но само след няколко глътки се почувства напълно изтощена.
Младата жена подаде паницата на възрастната, която също се беше приближила до леглото, и помогна на Киврин да положи отново глава върху възглавницата. Взе окървавената превръзка, докосна слепоочието на Киврин, сякаш се чудеше дали да я превърже отново, след това подаде превръзката на старицата, която я постави заедно с паницата върху скрина до леглото.
— Ло, лежиси мирано — каза младата жена и се усмихна с дупката от двата липсващи зъба. Киврин разбра отлично смисъла, макар и да не разбираше думите. Жената й беше казала да се опита да поспи. Тя затвори очи.
— Трудано плитъка боланза сеган — рече възрастната жена, после и двете излязоха, затваряйки след себе си масивната врата.
Киврин си повтори бавно думите, като се опитваше да намери поне една позната. Преводачът трябваше да увеличава способността й да разделя фонемите и да открива синтактични структури, а не просто да съхранява речника на средновековния английски. Трябваше да умее да го прави дори и да ставаше въпрос за сърбохърватски.