В стаята влезе и младата жена с чашка със столче в ръка. Остави я на пейката под прозореца, приближи се и хвана другата ръка на Киврин.
— Хастонте натур тибесе? — попита тя с познатата си усмивка и Киврин си помисли, че може би ще я водят на баня. Успя да седне и спусна крака от едната страна на леглото.
Мигновено й се зави свят. Тя затвори очи и изчака да й мине. Беше облечена единствено в ленената си долна риза. Къде ли й бяха дрехите. Поне й бяха оставили ризата. Хората през средните векове обикновено не бяха носили нищо по време на сън.
Не бяха имали и канализация по къщите, но тя се надяваше, че няма да й налага да излиза, за да отиде до нужника. Някои замъци бяха имали затворени помещения или определени ъгълчета над някоя шахта, чието дъно трябвало да се почиства. Но тя със сигурност не се намираше в замък.
Младата жена наметна раменете й с тънко одеяло като с шал, след това двете жени й помогнаха да стане. Покритият с дюшеме под беше леденостуден. Киврин направи няколко крачки и светът отново се завъртя пред очите й. Въобще нямаше да успее да излезе от стаята.
— Вотан шей искасе сегатур твоеве жардине — каза рязко старицата и на Киврин й се стори, че разпознава думичката „jardin“, което на френски означаваше „градина“, но пък от къде на къде трябваше да говорят за градина?
— Тогавас планохор ечаса — рече младата жена, обгърна Киврин с една ръка през кръста, а с другата придърпа ръката й върху рамото си. Старицата мина от другата й страна. Стигаше едва до рамото на Киврин, а младата едва ли беше повече от четирийсет и пет килограма, но все пак двете успяха да я отведат до края на леглото.
С всяка крачка Киврин ставаше все по-замаяна. „Въобще няма да успея да мина целия път“ — помисли си тя, но вече бяха спрели в края на леглото. Там имаше малко ковчеже — плитка дървена кутия с птица или нещо като ангелче, издълбано върху капака. Отгоре й имаше дървена съдинка с вода, където се виждаше окървавената превръзка, както и една по-голяма, празна. Киврин се беше съсредоточила върху това да не се строполи и не си даде сметка какво точно вижда, докато възрастната жена не каза:
— Скороса никойдер опудер твойясета. — И изимитира как повдига тежките си поли и сяда върху съдинката.
„Гърне — помисли си Киврин с облекчение. — Господин Дануърти, през 1320 година в провинциалните имения все пак е имало гърнета.“ Тя кимна, за да покаже, че е разбрала и те я сложиха да седне върху него. Главата й така се въртеше, че трябваше да се хване за балдахина, за да не падне. Когато се опита да стане, усети такава остра болка в гръдния кош, че се присви одве.
— Мейзри! — извика старицата към вратата. — Мейзри, елас тукаро помога! — Интонацията показваше съвсем ясно, че вика някого — Марджъри? Мери? — да дойде на помощ. Никой обаче не се появи и Киврин си помисли, че за пореден път е направила грешно предположение.
Понадигна се малко, за да провери степента на болката, след което се опита да се изправи. Болката беше понамаляла, но въпреки това трябваше едва ли не да я занесат до леглото. Докато се озове отново под завивките, вече се чувстваше адски изтощена. Затвори очи.
— Поспинта дасе почера — каза младата жена, което вероятно означаваше „Почини си“ или „Поспи“, но Киврин не беше в състояние да го дешифрира. „Преводачът се е повредил“ — помисли си тя, и в стомаха й отново пропълзяха тръпки на паника, този път много по-силни от болката в гърдите.
„Не може де се е повредил — помисли си тя. — Та това не е машина. Той е просто комбинация от химически разширител на способността за помнене и използване на синтактични структури. Не може да се е повредил. Работи обаче само с думите в паметта си и очевидно средновековният английски на господин Латимър е бил безполезен. «И в онзи ден априлски на брега те срещнах»“. Произношението на господин Латимър сигурно бе толкова погрешно, че преводачът не можеше да разпознае думите, но това въобще не означаваше, че е повреден. Означаваше само, че тя ще трябва да събере нови данни, защото няколкото изречения, които беше чула досега, не вършеха работа.
Преводачът обаче беше разпознал латинския. Отново я проряза паника, но тя й се противопостави. Преводачът беше разпознал латинския, защото молитвата е стандартен текст. Тя предварително знаеше каква ще е всяка следваща дума. Фразите на жените не бяха стандартен текст, но все пак можеха да се разкодират. Личните местоимения, формите на обръщение, съществителните и глаголите, предложните структури — всичко това щеше да влезе в стандартни конструкти, които се повтарят многократно, и преводачът щеше да ги използва като ключ за останалата част от кода. Единственото, което трябваше да прави сега, бе да събира данни, да слуша всяко изречение, без дори да се опитва да го разбере, и да остави преводача да си върши работата.