— Тънък новел часовиска вечента? — попита младата жена.
— Мам лоенос веки — отвърна възрастната.
Някъде в далечината заби камбана. Киврин отвори очи. И двете жени бяха обърнали поглед към прозореца, макар че през ленената завеса не можеха да видят нищо.
— Бере вичебей ганзанон — каза младата.
Старицата не й отговори. Беше се вторачила в прозореца, сякаш можеше да види през колосания лен, ръцете й бяха скръстени пред гърдите като за молитва.
— Вечесан великон ого наздрели — каза младата и въпреки взетото решение, Киврин се опита да си го преведе като: „Време е за вечерна молитва“ или „Ето я камбаната за вечернята“, но не ставаше въпрос за вечерна молитва. Камбаната продължи да бие самотно, без да се присъединят други. Киврин се зачуди дали е същата, която беше чула преди. Звънът й се носеше самотно в късния следобед.
Изведнъж старицата рязко се извърна от прозореца.
— Не, Елвис, беше диволфин. — И взе гърнето от капака на дървения сандък. — Гавина тозпът…
Изведнъж пред вратата се чу шум, топуркане на стъпки като по стълбата, после едно дете извика:
— Модер! Промогеш ми!
В стаята връхлетя малко момиченце с развети руси плитки и връзки на шапчицата и за малко да се блъсне в старицата с гърнето. Кръглото личице на детето беше зачервено и потънало в сълзи.
— Коа павиша срамат ахниос! — скастри я старицата. — Ти сек моаш тръчака в хома.
Малкото момиченце не й обърна никакво внимание, а се втурна разплакано право към младата жена:
— Розамин караме бръзка, модер!
Киврин зяпна. Модер. Това явно означаваше „майка“. Момиченцето вдигна високо ръце и майка й, о, да, определено нейната майка, я прегърна. Детето уви ръце около врата й и се разрида.
— Шшт, ахниос, шшт — рече майката. Това трябваше да е „Г“, помисли си Киврин. Шшт, Агнес.
Майката занесе детето до пейката под прозореца, седна и избърса сълзите му със забрадката.
— Не спекен тактас, Агнес!
Да, определено каза Агнес. А „спекен“ означаваше „казвам“. „Кажи ми какво се е случило?“
— Она ес лошкарта! — рече Агнес и посочи едно друго дете, което току-що бе влязло. Второто момиченце беше доста по-голямо, вече на девет-десет години. Имаше дълга кестенява коса, която стигаше почти до кръста, захваната с тъмносиня панделка.
— Итган назо, ахниес — каза тя. — Тава пигте бягаван доле сталба. — Комбинацията от привързаност и презрение просто не можеше да бъде сбъркана. Тя не приличаше на малкото русо момиченце, но Киврин бе готова да се обзаложи, че му е сестра. — Тава пигте бягаван срежу назус, модер.
„Майка“ отново. Езикът звучеше като френски, но ключът към разгадаването му беше немският. И произношението, и конструкциите бяха като в немския. Парченцата от мозайката като че ли започнаха да се подреждат в главата на Киврин.
— Нусан карахан межуд вазам — рече възрастната жена. — Она ама ранака. Колак патон сийм та рекал та нимавъс ъде одиш.
— Вижа ама ного кръв — каза жената, но Киврин не я чу. Беше се заслушала в интерпретацията на преводача си, която все още бе доста груба и очевидно изоставаше, но все пак бе интерпретация:
— Не я глези, Еливис. Нищо й няма. Плаче само за да й обърнеш внимание.
А майката, чието име бе Еливис, беше отговорила:
— Тече й кръв.
— Росмунт, донести ейтамака покривалак — рече тя и посочи раклата. Преводачът я следваше по петите. — „Роузмунд, донеси ми парцала от раклата.“ — Десетгодишното дете незабавно се отправи към раклата.
По-голямото дете се казваше Роузмунд, а по-малкото — Агнес, а невероятно младата майка с шапчицата и забрадката беше Еливис.
Роузмунд донесе парцала, който Еливис беше свалила от главата на Киврин.
— Не го пипай! Не го пипай! — извика Агнес и на Киврин дори не й трябваше преводачът. Той все още изоставаше доста след изговарянето на думите.
— Само ще те превържа, за да спре кръвта — каза Еливис. Агнес се опита да я отблъсне. — Парцалът няма да… — получи се пауза, сякаш преводачът не знаеше някоя дума, и продължи: — те…, Агнес. — Думата очевидно беше „нарани“. Киврин се зачуди дали преводачът не разполага с тази дума в паметта си и защо не може да измисли нещо приблизително адекватно на базата на контекста.