Агнес хукна към вратата с вика:
— Аз ще му кажа, Роузмунд.
— Роузмунд, остави сестра ти да му каже — извика Еливис подире им. — Агнес, недей да тичаш.
Момичетата изхвърчаха навън.
— Роузмунд вече е доста голяма — каза старата жена.
— Не е възпитано да тича подир хората на мъжа ти. Злото ще се стовари върху дъщерите ти, ако не ги наглеждаме. Добре ще е да си повикаш някоя бавачка от Оксънфорд.
— Не — отсече Еливис с категоричност, която Киврин въобще не беше очаквала. — Мейзри може да ги наглежда.
— Мейзри не е способна да наглежда и овце. Не трябваше така прибързано да тръгваме от Бат. Можехме да почакаме до… — нещо си.
Преводачът отново направи пауза, а Киврин не може сама да разбере смисъла на фразата, но пък беше уловила важните факти. Бяха дошли от Бат. Намираха се в близост до Оксфорд.
— Нека Гавин доведе някоя бавачка. А също и знахарка, която да се погрижи за милейди.
— Никого няма да водим тук — отсече Еливис.
— Прати човек до… — още едно име на място, което преводачът не успя да обработи. — Госпожа Иволда е прочута лечителка. А и освен това с удоволствие ще ни даде някоя от чирачките си за бавачка.
— Не — повтори Еливис. — Сами ще се погрижим за нея. Отец Рош…
— Отец Рош! — рече възрастната жена с презрение. — Той не разбира нищо от лечителство.
„Но аз разбрах всяка негова дума“ — помисли си Киврин. Тя си спомни тихия му глас, нежното му докосване по слепоочието, дланите и стъпалата й. Беше й казал да не се страхува и я беше попитал за името й. Беше държал и ръката й.
— Ако тази дама е с благородническо потекло — рече възрастната жена, — как после ще кажеш на хората, че си позволила на един неграмотен селски поп да се грижи за нея? Госпожа Иволда…
— Никого няма да викаме — каза отново Еливис и Киврин изведнъж осъзна, че тя се страхува. — Съпругът ми нареди да я задържим до неговото пристигане.
— По-добре беше да дойде с нас.
— Знаеш много добре, че не можеше — отвърна Еливис. — Ще дойде, когато може. Трябва да отида да говоря с Гавин — допълни тя и мина покрай старата жена, за да стигне до вратата. — Гавин ми каза, че ще претърси мястото, където я е открил, за да види дали не са останали следи от нападателите й. Може би вече е намерил нещо, което може да ни разкрие коя е.
Мястото, където я е открил. Гавин беше мъжът, който я беше намерил, мъжът с червената коса и добронамереното лице, който я беше качил на коня си и я бе довел тук. Това поне не го беше сънувала, макар че белият кон сигурно беше плод на въображението й. Гавин я беше довел тук и само той знаеше къде точно е мястото на спускането.
— Чакайте — рече Киврин и се надигна на възглавките. — Чакайте, моля ви. Искам да говоря с Гавин.
Жените спряха. Еливис разтревожено пристъпи към леглото.
— Искам да говоря с мъжа, който се казва Гавин — изрече внимателно Киврин, като преди всяка дума изчакваше достатъчно, за да получи съответния превод. По някое време целият процес щеше да се автоматизира, но засега тя решаваше коя дума иска да използва, след което изчакваше тя да бъде преведена в главата й и едва тогава я изричаше. — Трябва да отида на мястото, където ме е намерил.
Еливис постави ръка на челото й, но Киврин нервно я отблъсна.
— Искам да говоря с Гавин — настояваше тя.
— Вече няма треска, Имейн — обърна се Еливис към възрастната жена, — но въпреки това се опитва да говори, макар и да знае, че не можем да я разберем.
— Говори на чужд език — каза Имейн така, сякаш Киврин вършеше нещо престъпно. — Може да е шпионка на французите.
— Не ви говоря на френски — рече Киврин. — Говоря ви на средновековен английски.
— Може пък да е латински — предположи Еливис. — Отец Рош каза, че говорила на латински, когато я изповядвал.
— Отец Рош едва си казва „Отче наш“ — не се съгласи Илейн. — Трябва да изпратим някого в… — отново това неразгадаемо име. Кърси? Курси?
— Искам да говоря с Гавин — рече Киврин този път на латински.
— Не — каза Еливис. — Ще чакаме съпруга ми.
Възрастната жена се извъртя ядосано и разплиска съдържанието на гърнето по ръката си. Избърса се в полите си, излезе и затръшна вратата. Еливис я последва.
Киврин я сграбчи за ръцете.
— Защо не можете да ме разберете? — попита тя. — Аз ви разбирам. Трябва да говоря с Гавин. Той трябва да ми каже къде е мястото на спускането.
Еливис се освободи от ръката й.
— Тихо, тихо, не плачи — каза тя. — Трябва да поспиш. Трябва да си починеш, за да можеш да се върнеш у дома.