Много загазих, господин Дануърти. Не знам къде се намирам, не мога да говоря езика на местните. Нещо се е повредило в преводача. Разбирам част от това, което казват, но те не ме разбират. И това не е най-лошото.
Заразила съм се с някаква болест. Представа си нямам каква е. Не е чума, защото нямам нито един от симптомите й, а и защото състоянието ми се подобрява. Освен това ми е направена ваксина против чума. Получих си всичките ваксини, разширяването на клетките и всичко останало, но или някоя от тях не си е свършила работата, или съм болна от нещо типично за Средновековието, за което ние нямаме ваксина.
Симптомите са главоболие, висока температура и световъртеж, а също така остра болка в гърдите всеки път, когато се опитам да помръдна. Известно време бях в несвяст и това е причината да не знам къде се намирам. Някакъв мъж на име Гавин ме е довел тук на коня си, но не си спомням почти нищо за пътя дотук, освен че беше тъмно и че пътуването ми се стори адски дълго. Надявам се, че причината за това е била в треската ми, която ме е накарала да усетя нещата по-дълги. В крайна сметка мисля, че все пак съм в селото на госпожа Монтоя.
Може би е Скендгейт. Спомням си някаква църква, а в момента май се намирам в имението на благородник. Лежа в някаква спалня или дневна на горния етаж и това не е илюзия, защото в къщата има стълби, следователно собственикът е поне барон. В стаята има прозорец и веднага щом ми поотмине световъртежът, ще се покача на перваза и ще се опитам да видя църквата. Има си камбанария — току-що камбаната би за вечерна молитва. Църквата в селото на госпожа Монтоя не трябваше да има камбанария и това ме кара да се опасявам, че не съм попаднала точно където трябва. Зная, че в момента сме доста близко до Оксфорд, защото говореха дали да не ми доведат лекар оттам. Намираме се близо и до някакво селище, което се нарича Кърси — или Курси, което липсваше на картата на госпожа Монтоя, която научих наизуст. Може обаче това да е името на господаря на имението.
Понеже известно време бях в безсъзнание, не съм сигурна и във времевите си координати. Опитвам се да ги преценя и доколкото помня, съм била в безсъзнание около два дни, но може и да са повече. Освен това не мога да попитам хората около себе си за датата, защото не разбират нито думица от това, което им казвам. Не мога и да стана от леглото, защото веднага се строполявам. Отрязали са ми косата и въобще не знам какво да правя. Какво е станало? Защо преводачът не ще да работи? Защо разширяването на клетките не си е свършило работата?
(Пауза)
Под леглото ми има плъх. Чувам го как драска.
11.
Не можеха и не можеха да я разберат. Киврин се беше опитала да общува с Еливис, да я накара да я разбере, но тя само се беше усмихнала мило и й беше казала да си почива.
— Моля ви — беше настояла Киврин, когато Еливис се беше отправила към вратата. — Не си тръгвайте. Много е важно. Единствено Гавин знае къде е мястото на спускането.
— Поспи — каза Еливис. — Ще се върна след малко.
— Трябва да ми позволите да се видя с него — настояваше Киврин отчаяно, но Еливис вече почти беше стигнала до вратата. — Представа си нямам къде е станало спускането.
По стълбите се чу трополене. Еливис отвори вратата и каза:
— Агнес, поръчах ти да отидеш да кажеш…
Тя спря по средата на изречението и направи крачка назад. Не изглеждаше изплашена, нито дори стресната, но ръката й потрепна върху касата, сякаш беше готова да затръшне вратата. Сърцето на Киврин заби лудешки. Бяха дошли да я отведат на кладата!
— Добро утро, милейди — чу се мъжки глас. — Дъщеря ви Роузмунд ми съобщи, че мога да ви намеря в залата, но там ви нямаше.
Той влезе. Киврин обаче не можеше да види лицето му — беше скрит от погледа й от балдахина. Тя се опита да премести глава, за да го види, но от лекото движение главата й се завъртя. И тя се отпусна.
— Сетих се, че сигурно ще ви открия при болната дама — каза мъжът. Беше облечен в късо подплатено кожено палто и тесен кожен панталон. Имаше и меч — Киврин го чу как дрънна, когато мъжът направи крачка напред. — Как е тя?
— Днес е по-добре — отвърна Еливис. — Майката на съпруга ми отиде да запари малко отвара от ранилист за раните й.
Еливис беше свалила ръката си от касата на вратата, а думите на мъжа „вашата дъщеря Роузмунд“ със сигурност означаваха, че това е Гавин — мъжът, който беше отишъл да търси следи от нападателите на Киврин. Докато той говореше обаче, Еливис беше направила още две крачки назад, а лицето й беше някак напрегнато, дори леко войнствено. В главата на Киврин отново се стрелна мисълта за някаква опасност. Изведнъж тя се зачуди дали в крайна сметка главорезът на господин Дануърти все пак не е реален, а не е само плод на бълнуването й, дали въпросният мъж с жестокото лице не е самият Гавин.