— Сега ще ви оставя и ще се върна в гората — каза Гавин.
Едва сега Еливис вдигна поглед към него.
— Сега? — възкликна тя. — Вече се смрачава.
— Покажете ми мястото, където бях нападната — каза Киврин.
— Не ме е страх от тъмното, лейди Еливис — рече той и тръгна навън.
— Вземете ме с вас — извика Киврин, но без успех. Двамата вече бяха излезли, а преводачът не вършеше никаква работа. Беше се заблуждавала, че не се е повредил. Беше разбрала какво си говорят заради уроците на господин Дануърти, а не с помощта на преводача. А може би се заблуждаваше дори и за това, че ги разбира.
Може би въобще не бяха обсъждали нея, а нещо съвсем друго — някоя изгубена овца или пък дали да я изправят пред съда.
Лейди Еливис беше затворила вратата и Киврин вече не чуваше нищо. Дори камбаната беше спряла да бие. Влизащата през колосания лен светлина беше синкава. Падаше мрак.
Гавин беше казал, че ще отиде на мястото на спускането. Ако прозорецът гледаше към двора, тя можеше да види поне в каква посока тръгва. Ако можеше да види посоката, след това и сама щеше да намери мястото.
Тя се надигна, но дори и от това минимално усилие пак усети остро пробождане в гърдите. Спусна крака от леглото, но пък й се зави свят. Киврин се отпусна на възглавницата и затвори очи.
Световъртеж, висока температура и остри болки в гръдния кош. На какво ли заболяване бяха тези симптоми? Едрата шарка започваше с висока температура и студени тръпки, обривът се появяваше едва на втория или третия ден. Тя вдигна ръка, за да види дали има някакви първоначални белези на шарка. Представа си нямаше колко време е била на легло, но не можеше да се е заразила от едра шарка, защото инкубационният период беше от десет до двайсет и един дни. Преди десет дни тя се беше намирала в болницата в Оксфорд, а вирусът на едрата шарка не се беше появявал от почти сто години.
Беше в болницата, за да я ваксинират срещу всичко възможно: едра шарка, тиф, холера, чума. Как тогава можеше да се е разболяла от нещо такова? Ако пък не беше такова, какво беше? Хорото на свети Вит? И преди й беше хрумвало, че е болна от нещо, срещу което не е ваксинирана, но пък нали имунната й система беше разширена и подсилена, за да се бори срещу всяка възможна инфекция?
По стълбите се чу шум от тичащи стъпки.
— Мамо! — извика едно гласче, което тя вече разпознаваше: това на Агнес. — Роузмунд не ме изчака!
Агнес не се втурна в стаята толкова лудешки, колкото преди, защото масивната врата беше тежка за нея, но щом успя да я избута, се стрелна към перваза разридана.
— Мамо! Аз исках да кажа на Гавин! — проплака тя, но изведнъж спря, защото видя, че майка й не е в стаята. Сълзите й също секнаха.
Агнес поостана до прозореца, сякаш се чудеше дали да не се опита да пробута същата сцена другаде, после се втурна към вратата, но забеляза Киврин и спря.
— Знам коя си ти — каза тя и заобиколи леглото, за да застане до нея. Беше толкова ниска, че едва се виждаше от леглото. Връвчиците на шапчицата й отново се бяха развързали. — Ти си тази, дето Гавин те е намерил в гората.
От страх, че отговорът й ще е осакатен от преводача и че това ще изплаши момиченцето, Киврин се надигна на възглавницата и само кимна.
— Къде ти е косата? — попита Агнес. — Разбойниците ли ти я откраднаха?
Киврин поклати глава развеселена.
— Мейзри казва, че разбойниците са ти откраднали и езика — продължи Агнес, после посочи челото на Киврин. — Боли ли те главата?
Киврин кимна.
— Аз пък си ударих коляното — каза момиченцето и се опита да го вдигне с две ръце, за да може Киврин да види мърлявата превръзка. Свекървата се беше оказала права. Превръзката вече беше започнала да се изхлузва и раната се виждаше. Киврин беше предположила, че става въпрос само за ожулване, но раната всъщност беше доста дълбока.
Агнес залитна, пусна коляното си и отново се подпря на леглото.
— Ще умреш ли?
„Не знам“ — помисли си Киврин, като се сети за болката в гърдите. През 1320 година седемдесет и пет на всеки сто болни от едра шарка бяха умирали, а нейната подсилена имунна система явно не вършеше никаква работа.
— Брат Хъбърд умря — каза Агнес замислено. — И Гилбърт. Падна от коня си. Видях го. Цялата му глава беше в кръв. Роузмунд казва, че брат Хъбърд е умрял от синята болест.
Киврин се зачуди какво ли представлява синята болест — може би задушаване или апоплексия — и затова свекървата на Еливис нямаше търпение да смени капелана. За семействата на благородниците беше типично да се движат със свой собствен свещеник. Отец Рош очевидно беше местният свещеник, по всяка вероятност необразован и може би дори неграмотен, макар че тя беше разбрала латинския му. Освен това се беше държал много мило с нея. Беше я държал за ръката и й беше казал да не се страхува. „Има и добри хора през Средновековието, господин Дануърти — каза си тя. — Отец Рош, Еливис, малката Агнес.“