— Татко ми каза, че като се върне от Бат ще ми донесе сврака — каза Агнес. — Аделиза си има сокол. И ми дава да го подържа. — Тя сви ръка и я вдигна встрани, стиснала юмруче, сякаш на въображаемата й ръкавица е кацнал сокол. — Имам си и хрътка.
— Как се казва? — попита Киврин.
— Викам му Блеки — отвърна Агнес, макар че Киврин беше сигурна, че това е само версията на преводача. По-вероятно беше да е казала Блекамон или Блекин. — Черен е. Ти имаш ли си хрътка?
Киврин беше прекалено стъписана, за да може да отговори. Беше казала нещо и я бяха разбрали. Агнес не беше дала никакъв знак, че е изненадана от странното й произношение. Киврин беше заговорила, без дори да изчака преводача. Може би трябваше да прави тъкмо това.
— Не, нямам си хрътка — отвърна тя, като се опита да направи същото, което беше направила и преди малко.
— Ще си науча свраката да говори. Да казва: „Добро утро, Агнес“.
— Къде ти е хрътката? — попита Киврин, за да направи още един опит. Думите й звучаха някак различно, някак по-леко, с тананикащата френска интонация, която беше доловила в речта на двете жени.
— Искаш да видиш Блеки ли? В конюшнята е — каза Агнес. Думите й звучаха като директен отговор, но Агнес говореше така, че трудно можеше да се каже нещо със сигурност. За да се увери, Киврин трябваше да я попита нещо съвършено различно, на което освен това можеше да се даде само един отговор.
Агнес галеше кожата на завивката и си тананикаше някаква мелодийка.
— Как се казваш? — попита Киврин, като се опита да остави преводача да контролира думите й. Той преведе иначе съвременното й изречение като „Как те викат?“. Киврин не беше сигурна, че тази версия е правилна, но Агнес изобщо не се поколеба.
— Агнес — отвърна бързо момиченцето. — Татко каза, че като порасна достатъчно, че да яздя кобила, и аз ще си имам сокол. Сега си имам само пони. — Тя спря да гали кожата, опря лакти на ръба на леглото, подпря брадичката си на малките си ръчички и каза самодоволно: — Знам как се казваш ти. Катрин.
— Какво? — възкликна Киврин. Как бяха стигнали до името Катрин? Та нали трябваше да се казва Изабел. Възможно ли беше да си мислят, че знаят коя е?
— Роузмунд каза, че никой не ти знае името — продължи малката хитро, — но аз чух как отец Рош казва на Гавин, че се казваш Катрин. Роузмунд казва, че не си можела да говориш, ама ти можеш.
Изведнъж в главата на Киврин се появи сцената, в която отец Рош се бе надвесил над нея и я питаше на латински как се казва, за да може да я изповяда.
После видя и себе си — как се опитва да каже нещо, но устата й е пресъхнала и не може, а освен това е изплашена, че може да си умре, без никой да разбере какво й се е случило.
— Ти наистина ли се казваш Катрин? — попита Агнес.
Киврин чуваше гласчето на малката съвсем ясно зад интерпретацията на преводача. Звучеше точно като Киврин.
— Да — отвърна тя и й се доплака.
— Блеки си има… — каза Агнес. Преводачът не можа да разбере думата. — Червен. Искаш ли да го видиш? — И преди Киврин да успее да я спре, профуча през открехнатата врата.
Киврин зачака. Щеше й се да беше попитала къде се намира и от колко време е тук, макар че по всяка вероятност Агнес беше прекалено малка. Изглеждаше на не повече от три годинки, макар че, разбира се, би трябвало да е доста по-дребна от тригодишните деца в епохата на Киврин. Значи можеше и да е на пет, дори шест. „Трябваше да я попитам колко е голяма“ — помисли си Киврин, след което обаче се сети, че детето може да не знае. Жана д’Арк не беше успяла да отговори на този въпрос, когато я бяха питали инквизиторите.
Е, поне можеше да задава въпроси. Значи в края на краищата преводачът не бе повреден, а сигурно само временно затруднен от странното произношение или пък по някакъв начин засегнат от треската й, но вече беше наред. Гавин знаеше къде е мястото на спускането и щеше да може да й го покаже.
Тя седна и се облегна на възглавниците така, че да вижда вратата. Пак я заболяха гърдите и й се зави свят, главата й направо се пръскаше. Киврин попипа челото и бузите си. Бяха горещи, но това можеше да е и заради студените й ръце. В стаята беше адски студено, а докато я водеха до гърнето, не беше видяла никаква печка.
Дали печките още не бяха изобретени? Сигурно. Но как иначе хората щяха да оцелеят през Малката ледникова епоха? Беше ужасно студено.
Тресеше се от студ. Температурата й май пак беше започнала да се покачва. Нормално ли беше да се върне треската? В „История на медицината“ тя беше прочела, че треската отминава, след което болният се чувства отпаднал известно време, но високата температура не се връща, нали? Разбира се, че се връща. Ами маларията? Студени тръпки, главоболие, изпотяване, ново покачване на температурата. Разбира се, че можеше да се върне.