— Той е глупак, а моят син е още по-голям глупак да свидетелства от негово име. Ако беше приятел, щеше да му каже да напусне Бат. — Тя отново забърка с лъжицата. — Трябва ми синап. — И тръгна към вратата. — Мейзри! — После пак се обърна към Елвис. — Гавин намерил ли е някакви следи от придружителите й?
— Не. Нито от конете им, нито пък от нейните.
Влезе девойка с пъпчиво лице и паднала над очите мазна коса. Сто на сто беше Мейзри, която се занасяше с конярчетата, вместо да си гледа работата. Тя присви коляно за реверанс, който повече приличаше на залитане, и каза:
— Копаиш, лотимейин?
„О, не! — помисли си Киврин. — Сега пък какво му става на преводача?“
— Донеси ми синапа от кухнята и не се бави — нареди старата жена и девойката тръгна към вратата. — Къде са Агнес и Роузмунд? Защо не са с теб?
— Шейритома — отвърна тя намръщено.
Еливис се изправи и рязко каза:
— Какво?
— Крият се (крият нещо) от мен.
Значи в крайна сметка не беше от преводача. Беше от разликата между норманския английски, използван от благородниците, и все още звучащия като саксонски диалект на селяните. Нито един от двата езика обаче нямаше почти нищо общо в произношението със средновековния английски, на който господин Латимър така упорито я беше учил. Беше истинско чудо, че преводачът все пак разбираше толкова много.
— Тъкмо ги търсех, когато лейди Имейн ме повика, госпожо — отвърна Мейзри и преводачът се справи с всичко, макар и да му трябваха няколко секунди. Придаваше тъпоумна забавеност на речта на Мейзри.
— Къде ги търсеше? В конюшнята ли? — попита Еливис и стовари двете си ръце върху главата на Мейзри, все едно че удряше чинели. Мейзри изрева и се хвана за лявото ухо с мръсната си ръка. Киврин се притисна към възглавките.
— Иди да донесеш синапа на лейди Имейн, а след това иди да намериш Агнес.
Мейзри кимна. Не беше особено изплашена, но все пак се държеше за ухото. Понапъна се да направи още един реверанс и излезе много по-бързо, отколкото беше влязла. Изглежда изобщо не беше изненадана, че са я набили. Киврин се зачуди дали лейди Имейн ще си получи скоро синапа.
Онова, което я изненада най-много, беше внезапността и спокойствието на удара. Еливис дори не беше изглеждала разгневена преди това и веднага след като Мейзри излезе, се върна на каменната пейка, спокойно седна и каза:
— Дамата не може да се махне, дори семейството й да дойде. Може да остане при нас до пристигането на съпруга ми. Той със сигурност ще се появи преди Коледа.
По стълбите се чу шум. Киврин реши, че очевидно е сгрешила и че ударът по ушите си е свършил работата. В стаята обаче се втурна Агнес, притиснала нещо към гърдите си.
— Агнес! — рече веднага Еливис. — Какво правиш тук?
— Донесох си… — преводачът все още не беше намерил подходящата дума. — Да я покажа на милейди.
— Много лошо дете си да се криеш от Мейзри и да идваш тук да притесняваш дамата — обясни й Имейн. — Тя много страда от раните си.
— Но тя сама ми каза, че иска я види. — И детето вдигна ръце нагоре. Нещото всъщност беше играчка — каляска с две колела, боядисана в червено и златисто.
— Бог наказва лъжците с вечни мъки — каза лейди Имейн и сграбчи грубо детето. — Тази дама не може да говори. Знаеш го много добре.
— На мен ми говори — каза Агнес навъсено.
„Ха така! — помисли си Киврин. — Вечни мъки. С какви ужасни неща заплашват горкото дете.“ Това обаче бе Средновековието и свещениците непрекъснато говореха за свършека на света, Страшния съд и страданията на грешниците в ада.
— Тя ми каза, че иска да ми види каляската — обясни Агнес. — Каза ми и че си нямала хрътка.
— Измисляш си — каза Еливис. — Тя не може да говори. — И Киврин си помисли, че трябва да сложи край на цялата работа, за да не сплескат ушите и на детето.
Тя се надигна на лакти. От усилието остана направо без дъх.
— Аз наистина говорих с Агнес — рече тя. Молеше се този път преводачът да си свърши работата като хората. Ако решеше да откаже и така докараше някой бой на Агнес, щеше да е ужасно. — Помолих я да ми донесе каляската.
Двете жени се извърнаха и я погледнаха. Очите на Еливис се разшириха. Възрастната жена първо придоби стъписан, а след това и разгневен вид, сякаш си мислеше, че Киврин се е опитала да ги заблуди.
— Казах ли ви — рече Агнес и се отправи към леглото с играчката в ръце.
Киврин се отпусна изтощена на възглавницата.
— Къде точно съм? — успя все пак да попита тя.
На Еливис й трябваше известно време да се окопити.
— Вие сте в безопасност в дома на моя господар и съпруг… — преводачът отново не успя да се справи с името. Звучеше нещо като Гийом д’Ивери — или може би Дюверо?