Еливис я гледаше вторачено.
— Помощникът на моя съпруг ви намери в гората и ви доведе тук. Нападнали са ви разбойници, които са ограбили всичките ви вещи и са ви наранили жестоко. Кой ви нападна?
— Не знам — отвърна Киврин.
— Аз съм Еливис, а това е майката на моя съпруг — лейди Имейн. А вие коя сте?
Сега беше моментът да им разкаже цялата добре подготвяна история. Беше казала на свещеника, че името й е Катрин, но лейди Имейн вече беше дала ясно да се разбере, че не вярва и думица от онова, което казва той. Дори не вярваше, че знае латински. Киврин можеше да каже, че той я е разбрал грешно и че истинското й име е Изабел дьо Боврие. Можеше да им каже, че е викала майка си в бълнуването, или пък сестра си. Можеше да им каже, че се е молела на света Катерина.
— От кой род сте? — попита лейди Имейн.
Измислената й история беше много добра. Щеше да докаже самоличността и мястото й в обществото и щеше да послужи срещу това да изпратят някого при семейството й. Йоркшир беше твърде далеч, а на север пътищата бяха направо непроходими.
— Накъде бяхте тръгнали? — попита Еливис.
Специалистите от Медиевистиката бяха проучили съвсем внимателно времето и състоянието на пътищата. През декември непрестанно беше валял дъжд — цели две седмици — и пътищата бяха останали напълно заледени до края на януари. Тя обаче беше видяла пътя към Оксфорд — беше се оказал чист и проходим. Медиевистиката беше проучила внимателно и цвета на роклята й и използването на стъкла по прозорците в къщите на знатните личности. Бяха проучил внимателно и езика през Средновековието.
— Не си спомням — отвърна Киврин.
Нищичко ли? — попита Еливис и се обърна към лейди Имейн. — Нищичко не помни.
— Не… не — каза Киврин. Не беше планирано да изиграва амнезия. Трябваше да се прави на Изабел дьо Боврие от Източното графство. Ако пътищата бяха съвсем сухи тук, това не означаваше, че са проходими и на север, а Еливис не искаше да пусне Гавин да отиде дори до Оксфорд, за да събере някакви сведения за нея, нито до Бат, за да доведе съпруга й. Със сигурност нямаше да го изпрати в Източното графство.
— А името си поне не можете ли да си спомните? — попита нетърпеливо лейди Имейн, като се наведе толкова близо, че Киврин усети дъха й. Беше адски смърдящ, воня на загнило. Сигурно устата й беше пълна с развалени зъби.
— Как се казвате?
Господин Латимър й беше казал, че най-често срещаното женско име през четиринайсети век е Изабел. Колко ли разпространено е било Катрин? Но в Медиевистиката казваха и че не записвали имената на дъщерите. Ами ако лейди Имейн познаваше „семейството“ й? Тогава щеше да се убеди, че Киврин е шпионка. И все пак дали да им каже, че е Изабел дьо Боврие?
Старицата само щеше да се зарадва, че свещеникът е сбъркал и е разбрал името й погрешно. Това пък щеше да бъде още едно доказателство за невежеството му, за неграмотността му и още едно основание да си повикат нов капелан от Бат. Той обаче беше държал ръката на Киврин и й беше казал да не се страхува.
— Казвам се Катрин — рече тя.
Не съм единствената, изпаднала в беда, господин Дануърти. Струва ми се, че това важи и за хората, които ме приютиха.
Господарят на имението лорд Гийом в момента не е тук. В Бат е, за да свидетелства в полза на някакъв свой приятел, което очевидно е доста опасно нещо. Майка му — лейди Имейн — го нарече глупак, че се е забъркал в такова нещо, а лейди Еливис — съпругата му — изглежда доста нервна и притеснена.
Дошли са тук много набързо и без почти никакви слуги. През четиринайсети век дамите с благородническо потекло са имали поне по една камериерка, но нито Еливис, нито Имейн имат в момента, а освен това не са взели със себе си и бавачката на децата — двете дъщерички на Гийом също са тук. Лейди Имейн иска да повикат някоя нова, както и нов капелан, но лейди Еливис не й разрешава.
Струва ми се, че лорд Гийом го очакват неприятности и поради тази причина е изпратил набързо жените и децата тук, за да не пострадат. А може би неприятностите вече са се случили. Агнес — по-малката от двете дъщерички — ми разказа за смъртта на капелана и на някакъв човек на име Гилбърт, чиято глава била цялата в кръв, така че по всяка вероятност вече се е проляла кръв и жените са дошли тук, за да избегнат останалото. С тях е дошъл един от помощниците на лорд Гийом, който е в пълно бойно снаряжение.
През 1320 година не е имало значими бунтове срещу Едуард II в Оксфордшир, макар че никой не е бил особено доволен от управлението на краля и от неговия фаворит Хю Диспенсър, поради което е имало заговори и малки бунтове. Двама от бароните — Ланкастър и Мортимър — са успели да завземат шейсет и три имения от рода на Диспенсър през същата онази година — тази година. Възможно е лорд Гийом — или пък неговият приятел — да са замесени в някой от тези заговори.