Книга на Страшния съд

Може, разбира се да става въпрос и за нещо съвсем различно, като например спор за земя или нещо такова. През четиринайсети век хората са прекарвали почти толкова време по съдилищата, колкото и тези в края на двайсети век. Мисля обаче, че не става въпрос за такова нещо. Лейди Еливис подскача при всеки шум, а освен това е забранила на лейди Имейн да казва на съседите, че в момента са в имението.

Предполагам, че в известен смисъл това е добре. Ако не кажат на никого, че са тук, няма да кажат и за мен, нито пък ще изпратят хора, които да се опитат да разберат коя съм всъщност. От друга страна обаче, в имението всеки момент може да нахълтат въоръжени мъже. Или пък Гавин — единственият човек, който знае къде точно е мястото на спускането — да бъде убит, защитавайки имението.

(Пауза)

15 декември 1320 година (стар стил). Преводачът вече работи горе-долу и хората около мен като че ли разбират какво им говоря. Аз също ги разбирам, макар че техният средновековен английски няма почти нищо общо с този, на който ме учи господин Латимър. Пълен е с окончания и има много по-меко, френско звучене. Господин Латимър няма да може дори да познае своето „А в онзи ден априлски, когато те намерих на брега.“

Преводачът оставя почти непокътнати синтаксиса и думите на хората около мен. В началото се опитах да оформям своите изречения по същия начин, като казвах „Не“ и „Да“, както го правят те, а също така и „Не помня откъде съм дошла“, но да се мисли за всичко това е направо убийствено — на преводача му трябва цяла вечност да се добере до що-годе приличен превод, а пък аз се потя и боря с произношението. Така че си говоря съвременен английски и се надявам, че това, което излиза от устата ми, е близо до верните произношение и смисъл и че преводачът не прецаква идиомите и окончанията. Един Бог знае как звуча. Сигурно като френски шпионин.

Езикът не е единственото нещо, което не е на място. Цялата идея на роклята ми е погрешна, с много по-фина плетка, а синьото е прекалено ярко, независимо че е боядисана със сърпица. Досега не съм видяла нито една толкова ярка багра. Прекалено висока съм, зъбите ми са прекалено здрави, а и ръцете ми са някак различни, независимо от часовете, прекарани в оная кална дупка. Трябваше не само да са по-мръсни, ами и да имам следи от измръзване. Ръцете на всички наоколо, включително и на децата, са груби и напукани до кръв. Все пак тук в момента е декември.

Петнайсети декември. Подочух част от един спор между лейди Имейн и лейди Еливис за подмяната на капелана, при което Имейн каза:

— Имаме предостатъчно време за това. До Коледната литургия има цели десет дни. Така че можете да кажете на господин Гилкрист, че вече поне съм сигурна във времевите си координати. Не знам обаче на какво разстояние се намирам от мястото на спускането. Опитах се да си припомня как ме е довел Гавин дотук, но цялата онази нощ е напълно объркана в главата ми, а част от онова, което си спомням, всъщност не се е случило. Спомням си някакъв бял кон, който имаше звънчета на поводите. Звънчетата подрънкваха някакви коледни мелодийки, също като тези на камбанарията на „Карфакс“.

Това, че тук е петнайсети декември, означава, че при вас е Бъдни вечер, че вие сте направили партито си с шери, след което ще се отправите към „Св. Богородица“ за църковната служба. Трудно ми е въобще да си представя, че сте на цели седемстотин години от мен. Не преставам да си мисля, че ако стана от леглото (което не мога да направя, защото адски ми се вие свят — мисля, че температурата ми пак се покачва) и отворя вратата, ще открия не някаква средновековна зала, а лабораторията на „Брейзноуз“, където всички вие ме очаквате — и Бадри, и доктор Ааренс, и вие, господин Дануърти, докато си бършете очилата и ми казвате, че сте знаели, че ще стане така. Ех, да бяхте сега тук.