— Баба отиде да се кара на иконома, а Мейзри се завря в конюшнята. — Тя извъртя палето и го целуна. — И аз дойдох да си поговоря с вас. Баба е много ядосана. Икономът живееше тук в залата с цялото си семейство, когато дойдохме. — Тя целуна кутрето още веднъж. — Баба казва, че жена му го кара да съгрешава.
Баба. Агнес не беше казала „баба“. Английската дума се беше появила чак през осемнайсети век, но преводачът вече правеше големи и неточни скокове, макар че оставяше непокътнато погрешното произнасяне на Катрин, което правеше Агнес, а понякога пък, когато значението беше съвсем ясно от контекста, оставяше празни места. Киврин се надяваше, че подсъзнанието й си знае работата.
— Вие пеюдейка ли сте, лейди Киврин? — попита Агнес.
Подсъзнанието й очевидно не си знаеше работата.
— Какво? — възкликна тя.
— Пеюдейка — повтори Агнес. Палето отчаяно се опитваше да се отскубне от ръцете й. — Баба казва, че сте. Казва, че една омъжена жена, която е хукнала да бяга при любовника си, сто на сто ще се направи, че не помни нищо.
Прелюбодейка. Е, това поне беше по-приемливо от френска шпионка. А може би лейди Имейн си мислеше, че Киврин е и двете заедно.
Агнес за пореден път целуна кутрето.
— Баба казва, че нито една дама няма да тръгне да пътува през гората посред зима.
Лейди Имейн беше права, а също и господин Дануърти. Но Киврин все още не беше разбрала къде е мястото на спускането, макар че беше помолила да говори с Гавин, когато лейди Еливис дойде да промие раната на слепоочието й.
— Той отиде да търси злодеите, които са ви нападнали — беше обяснила Еливис, докато слагаше някакъв мехлем на раната й: вонеше на чесън и щипеше ужасно. — Спомняте ли си нещо за тях?
Киврин поклати глава. Надяваше се измислената й амнезия да не завърши с обесването на някой невинен селянин. Не можеше да си позволи да каже: „Не, той не беше сред тях“, ако твърдеше, че не помни нищо.
Може би не трябваше да им казва, че не може да си спомни нищо. Вероятността тези хора да познават семейство Боврие беше много малка, а липсата на каквото и да било обяснение очевидно беше накарала лейди Имейн да се усъмни в нея още повече.
Агнес се опитваше да сложи шапчицата си на главата на кученцето.
— В гората има вълци — каза тя. — Гавин убил един с брадвата си.
— Агнес, Гавин каза ли ти нещо за това как ме е намерил? — попита Киврин.
— Да — каза момиченцето и докато завързваше шапчицата на убийствен възел, добави: — Блеки обича да ми носи шапчицата.
— Май не му харесва много — каза Киврин. — Та къде ме е намерил Гавин?
— В гората — отвърна Агнес. Кутрето се измуши от шапчицата и за малко да се търкулне на пода. Агнес го сложи на леглото и го вдигна за предните лапи. — Блеки може да танцува.
— Дай да го подържа — каза Киврин, за да облекчи съдбата на бедното животинче. — И къде в гората ме е намерил Гавин?
Агнес застана на пръсти, опитвайки се да види палето.
— Блеки спи — прошепна тя.
Кученцето беше заспало, изтощено от грижите й. Киврин го постави до себе си на кожената завивка.
— Мястото, където ме е намерил, далеч ли е оттук?
— Да — отвърна Агнес, но за Киврин беше ясно, че малката си няма никаква представа.
Така нямаше да стигне доникъде. Очевидно Агнес не знаеше нищо. Трябваше да говори с Гавин.
— Гавин върна ли се?
— Да — отвърна малката, докато галеше заспалото пале.
— Искаш ли да говориш с него?
— Да — отговори Киврин.
— А ти наистина ли си пеюдейка?
Много трудно беше да се следват внезапните скокове в диалога с Агнес.
— Не — отвърна Киврин, но веднага се сети, че трябва да е забравила всичко. — Нищичко не помня за това каква съм.
Агнес потупа Блеки.
— Баба казва, че само една пеюдейка може така упорито да иска да говори с Гавин.
Вратата на стаята се отвори и влезе Роузмунд.
— Търсят те навсякъде, тъпачко — каза тя с ръце на кръста.
— Ама аз си говорех с лейди Киврин — рече Агнес и хвърли тревожен поглед към Блеки, почти скрит в самуровата кожа. Очевидно не беше разрешено кучетата да влизат в къщата. Киврин придърпа грубия чаршаф над него, та Роузмунд да не го види.
— Мама казва, че дамата трябва да си почива, та раните й да заздравеят — каза Роузмунд строго. — Ела да кажем на баба, че съм те намерила. — И тя изведе момиченцето от стаята.
Киврин искрено се надяваше, че Агнес няма да каже на лейди Имейн, че отново е поискала да говори с Гавин. Беше си мислила, че си има добро извинение да моли за разговор с него, че ще разберат желанието й да научи нещичко за вещите си и за нападателите. Беше обаче „нечувано“ една неомъжена благородничка през четиринайсети век да „моли упорито“ за разговор с млади мъже.