Еливис можеше да си позволи това, защото тя беше главата на семейството, докато съпругът й отсъстваше, а също така и господарка на Гавин, а лейди Имейн беше майката на господаря му, докато Киврин трябваше да изчака Гавин да й заговори, едва след което можеше да отвърне „с цялата сдържаност, която подхожда на една девица“ „Но аз трябва да говоря с него мислеше си Киврин. — Единствено той знае къде е мястото на спускането.“
Агнес се втурна в галоп в стаята и сграбчи спящото кутре.
— Баба беше много ядосана. Помислила си, че съм паднала в кладенеца — изрече тя набързо и хукна обратно навън.
И без съмнение заради това „баба“ беше зашлевила Мейзри още веднъж. Мейзри вече беше пострадала този ден, задето беше изгубила следите на Агнес, която през това време показваше на Киврин кутийката със сребърната верижка на лейди Имейн. Агнес я беше нарекла „мощеница“ — думичка, която победи преводача от раз. В кутийката, каза Агнес, имало късче от плащаницата на свети Стефан. Мейзри получи от Имейн плесница по пъпчивото си лице, че е позволила на Агнес да пипа реликвата, и за това, че не я е държала под око. Вярно, този път не беше заради това, че я е пуснала в стаята на болната.
Никой не беше кой знае колко загрижен, че момиченцата отиват твърде близо до Киврин и че може да се заразят от нейната болест. Освен това нито Еливис, нито Имейн не вземаха никакви предпазни мерки, докато се грижеха за нея.
Хората на четиринайсети век, разбира се, още не познаваха механизма, по който се предават болестите — вярваха, че всяка болест е закономерна последица от греховете и че епидемиите са наказание от Бога — но пък трябваше да знаят за съществуването на заразата като такава. Лозунгът по време на Черната смърт беше гласял: „Махай се бързо, бягай надалече и остани там дълго“, а карантини бе имало и преди това.
Не и тук обаче. И какво ли щеше да стане, ако малките паднат на легло? Или пък отец Рош?
Той беше останал до нея през цялото време на треската й, беше я докосвал, беше я питал за името й. Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни въпросната нощ. Беше паднала от коня, а след това имаше някакъв огън. Не, това си го беше въобразила по време на бълнуването. А също така и белия кон. Конят на Гавин беше черен.
Бяха минали през гората, след това се бяха спуснали по някакъв склон покрай църква и главорезът беше… нямаше смисъл. Цялата нощ представляваше едно безформено видение, смесица от страховити лица, камбанен звън и пламъци. Дори мястото на спускането беше някак замъглено, неясно. Наоколо имаше дъбове и върби, тя беше седнала облегната на колелото на каретата, защото й се беше завило свят, а главорезът беше… Не, главореза си го беше измислила. Както и белия кон. Може би дори си беше измислила и църквата.
Трябваше да попита Гавин къде е мястото на спускането, но в никакъв случай в присъствието на лейди Имейн, която я беше взела за пеюдейка. Трябваше да се възстанови, да събере достатъчно сили, че да може да стане от леглото, да прекоси залата, да стигне до конюшнята и да намери Гавин, за да може да говори с него насаме. Трябваше да оздравее.
Вече се чувстваше малко по-добре, макар че все още не можеше да стига до гърнето без чужда помощ. Световъртежът беше изчезнал, треската също, но задъхването си стоеше непокътнато. Хората около нея явно също си даваха сметка, че тя укрепва. Бяха я оставили сама през по-голямата част от предобеда, а по някое време Еливис беше дошла само колкото да я намаже със зловонния мехлем. „И да ме накара да си потърся белята, като я питам за Гавин“ — помисли си Киврин.
Опита се да не се притеснява за това, което й бе казала Агнес, или пък защо антивирусните ваксини не си бяха свършили работата, за да може да се съсредоточи върху подобряването на състоянието си. През целия следобед при нея не дойде никой и тя го прекара в упражнения да сяда в леглото и да спуска краката си отстрани. Когато по някое време се появи Мейзри с една лоена свещ, за да й помогне да се добере до гърнето, Киврин успя да се върне до леглото съвсем сама.
През нощта застудя и когато на сутринта Агнес дойде да я види, тя беше облечена в червена пелерина с качулка от много дебела кожа, а на ръцете си имаше бели кожени ръкавици с един пръст.
— Искаш ли да ми видиш сребърната закопчалка? Даде ми я сър Блоет. Ще ти я донеса утре. Днес не мога да дойда, защото ще ходим да режем бъдника.
— Бъдника ли? — възкликна Киврин със зле прикрита тревога. Празничното дърво по традиция се отсичаше на двайсет и четвърти, а сега трябваше да е седемнайсети. Дали не беше разбрала погрешно думите на лейди Имейн?