— Да — отвърна Агнес. — Когато сме си у дома, го правим чак на Бъдни вечер, но май наближава буря и баба пожела да идем да го донесем, докато времето е още хубаво.
Наближава буря? Как щеше да разпознае мястото на спускането, ако паднеше дебел сняг? Каретата и сандъците й бяха все още там, но ако навалеше повече от няколко сантиметра, въобще нямаше да се ориентира по пътя.
— Всички ли ще ходите за бъдника? — попита Киврин.
— Не. Отец Рош помоли мама да се погрижи за един болен ратай и тя отиде там.
Това обясняваше защо Имейн се правеше на тиранин, тормозеше Мейзри и иконома и обвиняваше Киврин в прелюбодейство.
— Баба ти ще идва ли с вас?
— Да — отвърна Агнес. — Аз ще яздя моето си пони.
— А Роузмунд ще дойде ли?
— Да.
— А икономът?
— Да бе — отвърна малката нетърпеливо. — Цялото село ще ходи.
— А Гавин?
— Нее — отговори тя, сякаш това се разбираше от само себе си. — Трябва да отида до конюшнята, за да се сбогувам с Блеки. — И тя изхвърча навън.
Лейди Имейн щеше да ходи, както и икономът, а лейди Еливис щеше да се грижи за някакъв болен ратай. А Гавин щеше да остане поради някаква причина, която беше очевидна за малката, но не и за Киврин. Може би беше заминал с Еливис. Ако обаче не беше заминал, ако беше останал, за да охранява имението, тя щеше да успее да говори с него насаме.
Мейзри очевидно също щеше да замине. Когато донесе закуската на Киврин, тя беше с грубо кафяво наметало, а около краката й имаше омотани разнищени парчета плат. Тя помогна на Киврин да се добере до гърнето, след това го изнесе и като се върна, донесе мангал, пълен догоре с тлеещи въглени. Движеше се с много повече бързина и сръчност, отколкото обикновено.
Киврин почака един час след като Мейзри си тръгна, докато не се увери, че не е останал никой в къщата, след което стана, приближи се до каменната пейка до прозореца и дръпна ленената завеса. От това положение не виждаше нищо освен клони и тъмносиво небе, а въздухът беше дори по-студен от този в стаята. Тя се покатери на пейката.
Намираше се точно над двора. Той беше съвсем безлюден, а голямата дървена порта зееше широко отворена. Каменните плочи по двора, както и ниските сламени покриви на сградите около него, изглеждаха влажни. Тя провря ръка през прозореца, защото се уплаши, че вече е започнало да вали, но не усети никаква влага. Слезе от пейката, като се придържаше към леденостудените камъни, и се дотътри до мангала.
От него не идеше почти никаква топлина. Киврин кръстоса ръце на гърдите си, потръпвайки в тънката си нощница. Какво ли бяха направили с дрехите й? През Средновековието дрехите бяха закачани на специални прътове до леглото, но в тази стая нямаше нито прътове, нито куки по стените.
Намери дрехите в раклата до леглото, сгънати прилежно. Извади ги с чувство на облекчение, че и ботушките й са там, след което поседна върху раклата, за да си поеме дъх.
„Трябва да говоря с Гавин още тази сутрин — мислеше си тя, като се молеше тялото й да издържи на подобно нечовешко усилие. — Сега е единственият момент, в който в къщата няма никого. Освен това скоро ще завали сняг.“
Започна да се облича. Опитваше се да седи колкото се може повече, облягаше се на таблите на леглото, докато си обуваше чорапите и ботушите. След това се върна в леглото. „Ще си почина мъничко — каза си тя, — само докато се постопля“ — и веднага заспа дълбоко.
Събуди се от биенето на камбана. Звукът идеше далеч от югозапад — същият, който беше чула при спускането. Предишният ден камбаната беше била непрестанно, а когато накрая беше спряла, Еливис беше отишла до прозореца и беше останала там известно време, сякаш се опитваше да види какво точно става. Светлината от прозореца беше по-слаба, но само защото облаците бяха станали по-гъсти и надвиснали. Киврин си облече пелерината и отвори вратата. Стълбите бяха изключително стръмни, бяха иззидани до едната стена на салона и нямаха никакъв парапет. Агнес беше извадила късмет, че само си беше ожулила коляното. Можеше направо да полети с главата надолу към каменния под. Киврин се подпря с ръка на стената и поспря по средата на стъпалата, за да си почине. Междувременно огледа залата.
Наистина беше тук. Наистина бе 1320 година. Огнището в средата на помещението проблясваше с мъждикавото червено на тлеещите въглени. От отвора на комина над него и от високите тесни прозорци нахлуваше съвсем слаба светлина, така че по-голямата част от помещението беше в сянка.
Киврин не помръдваше от мястото си, вторачила се в задимения мрак, за да разбере дали в залата има някой. Високият трон с множеството си издълбани орнаменти по облегалката за гърба и тези за ръцете, беше поставен пред отсрещната стена, а до него беше и този на лейди Еливис — малко по-нисък и с не толкова богата украса. На стената зад тях бяха окачени множество гоблени, а в края й имаше някаква стълба, която водеше нагоре, може би към нещо като таванско помещение. До другите стени имаше широки пейки и тежки дървени маси, а на стената точно под стълбата се виждаше и една по-тясна пейка. Пейката за бедняците. А стената зад нея представляваше параван.