Киврин слезе по останалите стъпала и се приближи на пръсти до паравана. Под краката й се чуваше хрущящият звук от множеството изпопадали от лоените свещи парчета, разпръснати по целия под. Параванът всъщност представляваше преграда, нещо като вътрешна стена, която спираше течението от вратата.
Понякога параваните оформяха цяло отделно помещение с подобни на сандъци легла от двете страни, но зад този имаше само тесен коридор, по чиито стени се виждаха куки за окачване на пелерините. В момента нямаше никакви пелерини. Много добре, значи всички бяха заминали.
Вратата беше отворена. Точно до нея бяха оставени чифт мръсни ботуши, дървено ведро и количката на Агнес. Киврин спря в малкото антре, за да си поеме дъх. Щеше й се да може да поседне за момент, но само погледна внимателно навън и излезе.
В затворения вътрешен двор нямаше никого. Земята беше покрита с що-годе обработени жълтеникави каменни плочи, но точно в средата на двора, където се виждаше корито за животни, издълбано от корубата на дърво, мястото беше потънало в кал. Навсякъде се виждаха следи от копита и човешки крака, а също и няколко локвички кафеникава вода. От една от тях пиеше вода някаква проскубана кокошка, която въобще не обръщаше внимание на нищо около себе си. Кокошките по това време се бяха отглеждали само за яйца. Основните пернати, които се бяха използвали за храна през четиринайсети век, бяха гълъбите и гургулиците.
А гълъбарникът се виждаше точно до портата. Сградата със сламения покрив до него по всяка вероятност беше кухнята, а останалите, по-малки постройки сигурно бяха складовите помещения. От другата страна на двора се виждаше конюшнята с типичните си широки врати. След нея имаше тесен промеждутък, отвъд който пък се виждаше голямата каменна плевня.
Киврин се отправи най-напред към конюшнята. Палето на Агнес изскочи да я посрещне: подскачаше на тромавите си крачета и скимтеше от радост. Наложи се да го избута вътре и да затвори масивната дървена врата. Очевидно Гавин не беше в конюшнята. Нямаше го и в плевнята, нито пък в кухнята и по-малките постройки, най-голямата от които се оказа пивоварна. Агнес беше казала, че той няма да ходи с цялото шествие да сече бъдника, сякаш оставането му беше най-естественото нещо на света, и Киврин беше предположила, че той трябва да остане, за да охранява къщата. Сега обаче се зачуди дали не е заминал заедно с Еливис при болния ратай.
Ако бе станало така, трябваше да тръгне да търси мястото на спускането сама. Но и дума не можеше да става, че ще успее да яхне кон при цялото си изтощение, а ако все пак някак успееше да го направи, беше твърде замаяна, за да се задържи отгоре му. А също и да тръгне да търси мястото на спускането. „Не мога обаче да се откажа — рече си тя. — В момента няма никого, а скоро ще завали сняг.“
Погледна към портата, а след това и към пролуката между плевнята и конюшнята. Накъде трябваше да тръгне? Бяха слезли по някакъв склон, а после бяха минали покрай някаква църква. Беше чула камбана. Не си спомняше нито портата, нито самия двор, но това беше най-вероятният път, по който бяха пристигнали.
Тръгна по калдъръма, при което кокошката побягна с щуро крякане към прикритието на кладенеца. Киврин погледна по пътя, който тръгваше от портата. Там, където той пресичаше някакво малко поточе, имаше дървено мостче, а по-нататък пътят завиваше на юг и се скриваше в гората. Нямаше обаче никакъв хълм, нито църква, никакво село, никакъв белег, че евентуално това е посоката към мястото на спускането.
Трябваше да има църква. Докато се беше борила с болестта си, Киврин беше чула камбаната. Тя се върна в двора и отново мина по калната пътека. Пътеката минаваше покрай ограда от плет, зад който се виждаха две омърляни прасета, а след това продължаваше и покрай нужника с типичната му воня. Зави зад нужника и пред очите й се ширна поляна.
Село все пак имаше. Имаше и църква, в края на поляната, точно така както си я спомняше Киврин, а зад нея се виждаше и въпросният склон, по който се бяха спуснали.
Поляната въобще не приличаше на поляна. Беше някакво разровено поле с колиби от едната страна и поточе с върби по брега — от другата. На малкото останала трева обаче пасеше някаква крава, а една коза беше завързана за голям гол дъб. По отсамния край сред купи слама и купчини тор бяха разпръснати колибите. Колкото по-надалеч стигаше погледът, толкова по-малки и безформени ставаха те, но дори най-близката до господарската къща — която би трябвало да е на иконома — не беше нищо повече от обикновена сиромашка колиба. Беше доста по-малка, мърлява и схлупена от илюстрациите във видеофилмите по история. Единствено църквата изглеждаше така, както беше предполагала Киврин.