Камбанарията беше отделена от нея, между самата църква и поляната. Очевидно беше построена по-късно от църквата с норманските й прозорци със закръглени арки и посивял камък. Беше висока и закръглена, а камъкът й толкова светъл, че чак златист.
Покрай църквата и камбанарията минаваше път, не по-широк от този, който Киврин беше видяла до мястото на спускането. Изкачваше се по склона и се скриваше сред дърветата.
„Това е пътят, по който дойдохме“ — рече си Киврин и тръгна през поляната, но щом излезе от завета на плевнята, силният вятър се стовари върху й. Минаваше през пелерината, сякаш нея въобще я нямаше, и направо пронизваше гърдите й. Тя се загърна още по-добре, притисна ръка към гърдите си и продължи напред.
Камбаната на югозапад отново започна да бие. Киврин се чудеше какво означава това. Еливис и Имейн бяха говорили на тази тема, но преди Киврин да беше започнала да разбира речта им, а когато предния ден камбаната отново се беше обадила, Еливис с нищо не показа, че я е чула. Може би имаше нещо общо с коледните пости. Киврин знаеше, че камбаните трябва да бият при здрач на Бъдни вечер, а след това в продължение на един час точно преди полунощ. Може би по време на постите биеха и по друго време.
Пътят беше кален и набразден. Киврин започна да усеща болката в гърдите съвсем осезаемо, но продължи да върви, като се опитваше да се движи с бърза крачка. Отвъд полето се виждаше някакво движение. Сигурно бяха селяните, които се връщаха с бъдника или пък прибираха животните. Не можеше да види чак дотам. Струваше й се, че там вече вали сняг. Трябваше да побърза.
Вятърът омотаваше пелерината около краката й и гонеше сухите листа. Кравата се махна от зеленото петно с приведена глава и се скри на завет сред колибите. Които всъщност не можеха да бъдат никакъв заслон. Изглеждаха съвсем малко по-високи от Киврин и приличаха на купчини съчки, събрани на едно място и забучени в земята. Как ли устояваха на напора на вятъра?
Камбаната продължаваше да бие с бавен и равномерен ритъм и Киврин си даде сметка, че е намалила темпото си, за да върви в такт с нея. Не трябваше да го прави. Трябваше да побърза. Всеки момент можеше да завали сняг. Ускорената крачка обаче така изостри болката в гръдния й кош, че тя се закашля, спря и се преви от спазмите.
Нямаше да успее. „Не ставай глупава — каза си тя, — трябва да намериш мястото. Болна си. Трябва да се върнеш у дома. Опитай се да стигнеш до църквата и там ще си починеш.“
Тръгна пак, полагайки максимални усилия да не кашля, но това въобще не помагаше. Изобщо не можеше да си поеме дъх. Нямаше да успее да се добере до църквата, камо ли до мястото на спускането. „Трябва да успееш — изкрещя тя на себе си в схватката си с болката. — Трябва да се стегнеш и ще успееш.“
Спря отново, присвита от болка. Допреди малко се беше притеснявала, че някой селянин може да излезе от колибите, но в този момент се молеше това да стане, за да й помогнат да се върне в господарската къща. Но всички бяха излезли на ледения вятър, за да отрежат бъдника или да приберат животните от полето. Тя погледна към нивите. Далечните силуети, които беше видяла там, бяха изчезнали.
Зад първата колиба имаше няколко разпръснати порутени заслона, в които тя се надяваше, че не живее никой, и сигурно наистина беше така. Сигурно бяха някакви помощни помещения — краварници и хамбари, — а отвъд тях беше църквата. „Може би трябва да вървя по-бавно“ — каза си тя и пое към църквата. Гърдите пак я прерязаха и тя залитна. Не биваше да припада. Никой не знаеше къде е.
Обърна се и погледна към господарската къща. Нямаше да успее да се добере дотам. Трябваше да седне, но по калния мек път нямаше къде. Лейди Еливис се грижеше в този момент за болния ратай, лейди Имейн, децата и цялото село пък бяха отишли в гората. „Никой си няма представа къде се намирам.“
Вятърът се усилваше все повече и вече почти я поваляше. Трябваше да се опита да се върне, но нямаше сили. Дори да стои права й костваше неимоверни усилия. Трябваше да се скрие някъде.