Колибата беше оградена с плет от преплетени клони. Беше нисък, стигаше едва до коляното й и не можеше да спре котка, камо ли овцете и кравите, заради които всъщност беше направен. Само на дворната врата имаше няколко подпори, високи до кръста, и Киврин се облегна с облекчение на една от тях и извика:
— Ей! Има ли някой?
Колибата беше само на няколко крачки и ако вътре имаше хора, нямаше как да не я чуят. Киврин вдигна кожената бримка, която придържаше вратата затворена, влезе и почука на ниската, скована от дъски врата.
Не последва никакъв отговор, но Киврин и без това не беше очаквала.
— Има ли някой? — извика тя отново, без дори да си прави труда да изчаква превода, и се опита да вдигне дървеното резе, поставено напречно на вратата. Оказа се обаче прекалено тежко. Тя се опита да го изхлузи настрани, но не успя и в това. Колибата изглеждаше така, сякаш вятърът ще я понесе всеки миг, а тя не можеше дори да отвори вратата й! Трябваше да каже на господин Дануърти, че колибите през Средновековието въобще не са били толкова паянтови. Тя се облегна на вратата с ръка на гърдите.
Зад нея се чу някакъв шум и тя се обърна, готова да изрече: „Съжалявам, че нахълтах в къщата ви“. Беше обаче кравата, която се беше подпряла небрежно на оградата и я гледаше.
Щеше да се наложи да се върне до господарската къща. Реши да използва портата за опора, увери се, че я е затворила и е сложила кожената бримка, после се подпря и на кокалестия гръб на кравата. Кравата направи с нея няколко крачки, сякаш си беше помислила, че Киврин ще я вкара вътре, за да я издои, но след това си тръгна.
Вратата на един от заслоните, където не можеше да се предположи, че живее някой, се отвори и оттам излезе едно босоного момче и спря. Гледаше я изплашено.
Киврин се опита да се поизправи.
— Моля… — каза тя: едва си поемаше дъх, — мога ли… да си почина за малко… в дома ви?
Момчето се опули глупаво срещу нея, долната му челюст увисна. Беше отвратително слабо — ръцете и краката му бяха като клечки.
— Моля те… изтичай и кажи на някого… да дойде. Кажи им, че съм болна.
„И той може да бяга толкова, колкото и аз“ — помисли си тя още докато изричаше думите. Краката на момчето бяха посинели от студ. Устата му беше напукана, а по бузите и горната устна имаше засъхнали петна кръв, вероятно от носа. „Скорбут — помисли си Киврин. — Още по-зле е и от мен.“ Но въпреки това извика отново:
— Бягай в господарската къща и им кажи да дойдат.
Момчето се прекръсти с напуканата си костелива ръка и каза:
— Глосалон извиза чрестотон юбласт пелня. — И отстъпи назад, за да се подпре на колибата.
О, не! Момчето не разбираше какво му казва.
— Моля те, помогни ми — каза тя и момчето като че ли започна да разбира. Направи една крачка към нея, след което изведнъж хукна към църквата.
— Чакай! — извика Киврин.
То се стрелна покрай кравата и се скри зад колибата. Киврин огледа жилището. Всъщност постройката трудно можеше да бъде наречена така. Повече приличаше на купа сено — между прътовете бе напъхана трева и слама, а вратата представляваше нещо като рогозка от пръчки, вързани една за друга с възчерно въже — да я духнеш, ще падне. Момчето я беше оставило отворена. Киврин прекрачи прага и влезе.
Вътре беше толкова тъмно и задимено, че не се виждаше нищо. Вонеше ужасно. Като в конюшня. Даже и по-зле от конюшня. Към миризмата се прибавяше и тази на пушек, плесен и отвратителната воня на плъхове. Киврин трябваше да се наведе почти до земята, за да мине през ниската врата, а когато се изправи, главата й опря в тавана.
В колибата нямаше нищо, на което можеше да се седне, ако това въобще можеше да се нарече колиба. По целия под имаше разпилени чували и разни инструменти, сякаш наистина беше склад, и нямаше никакви мебели с изключение на една разкривена маса. Върху масата обаче имаше дървена копанка и комат хляб, а в средата на помещението, на единственото по-разчистено място, в плитко изкопана дупка гореше слаб огън.
Очевидно точно това беше източникът на дима. Точно над огъня имаше дупка за проветряване, но вятърът, който нахлуваше в колибата от всички посоки, го разпръсваше навсякъде. Киврин се разкашля и разбра, че е направила ужасна грешка. С всеки спазъм имаше усещането, че гръдният й кош ще се разпадне на части.
Стиснала зъби, за да не кашля, тя се отпусна на един чувал, като първо се подпря на копието до него, а след това и на паянтовата стена. Щом седна, се почувства по-добре, макар че беше толкова студено, че виждаше дъха си. А как ли вонеше тук през лятото? Киврин се загърна в пелерината, като в одеяло, взе някакъв косер и разрови слабия огън. Пламъците се понадигнаха и стана малко по-светло. В едната страна на колибата имаше нисък навес, може би място за кон, защото беше отделен с ограда, още по-ниска и от външната. Пламъците не осветяваха колибата достатъчно, че Киврин да може да види какво има под навеса, но чуваше оттам някакво тътрене.