Вероятно беше прасе, макар че по това време всички прасета вече трябваше да са заклани. А може да беше и коза, отглеждана за мляко. Киврин разрови пак огъня, за да освети ъгъла под навеса малко повече.
Не, странният звук идваше от отсам оградката, от една голяма клетка с куполообразен покрив. С гладките си метални пречки, с вратичката си с филигранна изработка, с пипнатата отвсякъде дръжка клетката беше съвсем не на място в мръсната колиба. А в нея имаше… плъх, който премигваше срещу светлината.
Беше приклекнал и с предните си, подобни на човешки ръце лапи беше хванал парче сирене, което очевидно го беше изкушило да загуби свободата си. Седеше и гледаше Киврин втренчено. По пода на клетката се виждаха още няколко натрошени окаляни парчета сирене. „Повече храна, отколкото в цялата колиба“ — помисли си Киврин, която не смееше да помръдне върху чувала. Човек би си помислил, че в тази колиба няма нищо, което би се харесало на един плъх.
Тя, разбира се, вече беше виждала плъх — в книгите по история на психологията, а също и когато й бяха правили тестове за най-различни фобии по време на първата й година като студентка, но не точно такъв. Никой, поне в Англия, не беше виждал подобен плъх през последните петдесет години. Всъщност животното беше доста красиво, с лъскава като коприна черна козина, не много по-голям от белите опитни плъхове в курса по история на психологията и по-малък от кафявия плъх, с който я бяха тествали.
Освен това изглеждаше доста по-чист от кафявия. Последният беше изглеждал точно като онези, които обитават канализациите, подземните тунели и шахтите, откъдето без съмнение го бяха взели. Имаше прашна, сплъстена кафява козина и дълга, отвратително оголена опашка. Когато беше започнала да се занимава със Средновековието, Киврин не можеше да разбере как по онова време хората бяха търпели тия отвратителни същества в плевните си, да не говорим за къщите. Дори самата мисъл за тях я изпълваше с погнуса. Този плъх обаче всъщност изглеждаше доста чистичък с черните си очички и лъскавото си черно кожухче. Далеч по-чист от Мейзри и по всяка вероятност доста по-интелигентен. И съвсем безобиден, поне външно.
Сякаш в синхрон с мислите й, животинчето си ръфна грациозно от сиренето.
— Не си съвсем безобиден обаче — каза му Киврин. — Ти си олицетворение на бедствието през Средновековието.
Плъхът пусна сиренето и направи крачка напред. Мустачките му потрепваха. Хвана се за две от пречките с розовите си лапки и я погледна подкупващо.
— Знаеш, че не мога да те пусна — рече Киврин, а ушите на плъха потрепнаха така, сякаш я беше разбрал. — Храниш се с безценното жито, пренасяш зарази по храната, развъждаш бълхи и след около двайсет и осем години ти и приятелчетата ти ще затриете половин Европа. Точно за такива като теб трябва да се тревожи лейди Имейн, а не за някакви си френски шпиони и неграмотни свещеници. — Плъхът я гледаше. — Много ми се ще да те пусна, но не мога. Черната смърт е била нещо страховито. Убила е половината население на Европа. Ако те пусна, потомците ти могат даже да влошат ситуацията.
Плъхът пусна пречките и се замята из клетката.
— Ако можех, щях да те пусна — каза Киврин. Огънят беше почти изгаснал. Киврин отново побутна въглените с косера, но вече беше останала само пепел. Вратата, която тя беше оставила отворена с надеждата, че момчето ще доведе някого, се затръшна от вятъра и колибата потъна в пълен мрак.
„Въобще няма да знаят къде да ме намерят“ — помисли си Киврин, макар и да знаеше, че още дори не са започнали да я търсят. Всички си мислеха, че си е в стаята на горния етаж, заспала дълбоко. Лейди Имейн дори нямаше да провери как е, докато не дойдеше време да й занесе вечерята. Щяха да започнат да я търсят едва след вечерната молитва, а дотогава щеше да е паднал пълен мрак.
В колибата беше съвсем тихо. Вятърът беше престанал. Киврин вече не чуваше и плъха. Една съчка пропука в огъня и по мръсния под се разхвърчаха искри.
„Никой не знае къде съм — помисли си Киврин и постави ръка на гърдите си, сякаш някой я беше пробол. — Никой не знае къде съм. Включително и господин Дануърти.“
Разбира се, че не беше така. Лейди Еливис можеше да се е върнала и да се е качила горе, за да я намаже с мехлема, лейди Имейн можеше да е изпратила Мейзри вкъщи, момчето можеше да е хукнало да доведе мъжете от полето и те щяха да са тук след минутка. А и дори да разберяха, че я няма едва след вечернята, имаха факли и свещи, а пък родителите на момчето със скорбута щяха да се върнат, за да вечерят, щяха да я намерят в колибата си и щяха да доведат някого от господарската къща. „Каквото и да стане — рече си тя, — не си съвсем сама.“ И се поуспокои.