Обаче все пак беше съвсем сама. Беше се опитала да се убеди, че не е, че някакви данни по екраните на мрежата са подсказали на Гилкрист и Монтоя за наличието на нещо нередно, че господин Дануърти е накарал Бадри да провери всичко поне няколко пъти, че по някакъв начин са разбрали какво се е случило и държат мрежата отворена дори в този момент. Обаче не беше така. Колегите й знаеха за местонахождението й точно толкова, колкото Агнес и лейди Еливис. Мислеха си, че е в Скендгейт в пълна безопасност, че проучва Средновековието, че знае отлично мястото на спускането, а записващото й устройство е вече наполовина пълно с наблюденията й над странните обичаи и сеитбообращението. Щяха да си дадат сметка, че е изчезнала, едва когато отвореха мрежата — след две седмици.
— А дотогава ще бъде тъмно — каза Киврин.
Седеше неподвижно и гледаше огъня. Вече почти всичко беше изтляло, а не се виждаше нищо, което можеше да използва за подпалка. Зачуди се дали момчето е останало вкъщи, за да поддържа огъня, и ако беше така, какво щяха да използват довечера.
Беше съвсем сама, огънят гаснеше и никой не знаеше къде е изчезнала с изключение на плъха, който скоро щеше да унищожи половин Европа. Киврин се изправи — отново си блъсна главата в ниския таван — отвори вратата на колибата и излезе.
По полето все още не се виждаше никой. Вятърът беше утихнал и равномерният звън на камбаната от югозапад се чуваше съвсем ясно. По сивото небе се носеха редки снежинки. Малкото възвишение, на което се намираше църквата, беше замъглено от завесата им. Киврин тръгна към църквата.
Започна да бие още една камбана. Намираше се малко по на юг и малко по-близо, но тонът беше малко по-висок и по-металически, което означаваше, че е по-малка. Тя също биеше равномерно, но с един такт след другата и звучеше като нейно ехо.
— Киврин! Лейди Киврин! — чу се гласчето на Агнес. — Къде сте? — Тя притича до Киврин, личицето й беше зачервено от студа или пък от вълнение. — Търсихме ви навсякъде. — После се обърна и извика: — Намерих я! Намерих я!
— Не си я намерила ти! — чу се гласът на Роузмунд. — Всички я видяхме. — Тя бързаше пред лейди Имейн и Мейзри, която се беше загърнала с раздърпаното си наметало. Ушите й бяха яркочервени. Изглеждаше доста намръщена, което вероятно означаваше, че бяха набедили нея за изчезването на Киврин или пък си мислеше, че тепърва ще я набедят, или пък просто й беше студено. Лейди Имейн беше ядосана.
— Да, ама вие не се сетихте, че е Киврин! — извика Агнес и хукна отново към Киврин. — Казахте, че не сте сигурни, че е тя. Аз я намерих.
Роузмунд не й обърна никакво внимание, а хвана Киврин за ръката и разтревожено попита:
— Какво се е случило? Защо сте станали от леглото? Гавин се качил в стаята да ви каже нещо и видял, че ви няма.
„Гавин — помисли си Киврин със сетни сили. — Гавин, който може да ми каже къде е мястото на спускането, а мен ме е нямало…“
— Да, дошъл да ви каже, че не е намерил никакви следи от нападателите ви и че…
Приближи се лейди Имейн.
— Къде бяхте тръгнали? — попита тя, но въпросът й беше по-скоро обвинение.
— Загубих се на връщане — отвърна Киврин, за да спечели малко време, през което да измисли някакво обяснение защо е тръгнала да обикаля селото.
— Излязохте да се видите с някого ли? — запита лейди Имейн и това вече си беше чисто обвинение.
— Как може да излезе, за да се среща с някого? — възкликна Роузмунд. — Та тя не познава никого тук, а и не си спомня нищо от миналото си.
— Тръгнах да търся мястото, където съм била намерена — отговори Киврин, като се опитваше да не се обляга на Роузмунд. — Помислих си, че като видя нещата си, може и да…
— Да си спомните нещо — каза Роузмунд. — Но…
— Не е било необходимо да рискувате здравето си — каза лейди Имейн. — Гавин е докарал всичко.
— Всичко ли? — попита Киврин.
— Да — отвърна Роузмунд. — И каретата ви, и всичките сандъци.
Втората камбана престана да бие, но първата продължи сама — равномерно и бавно, а това беше сигурен знак, че бие за погребение. Звучеше като погребване на всяка надежда. Гавин беше донесъл всичко в къщата.
— Не е хубаво да държим лейди Катрин На тоя студ — намеси се Роузмунд. Звучеше досущ като майка си. — Да не забравяме, че е болна. Трябва веднага да я заведем на топло, защото иначе ще настине.