„Вече съм настинала“ — помисли си Киврин. Гавин беше докарал всичко в къщата, всички следи, които можеха да й покажат точното място на спускането. Дори и каретата.
— Мейзри, ти си виновна — каза лейди Имейн и избута Мейзри напред, за да подхване Киврин. — Не трябваше да я оставяш сама.
Киврин се отдръпна от мърлявата Мейзри.
— Можете ли да вървите? — попита Роузмунд, приведена под тежестта на Киврин. — Да доведем ли кобилата?
— Не — отвърна Киврин. Мисълта, че ще я върнат на някаква кранта като избягал затворник, й беше противна. — Не — повтори тя, — мога да вървя.
Наложи се да се облегне на ръката на Роузмунд, както и на мръсното рамо на Мейзри. После бавно тръгнаха покрай колибите, покрай дома на иконома, покрай любопитните прасета, докато накрая влязоха в двора на господарската къща. Върху каменните плочи пред плевнята лежеше голям ясенов пън, разклонените му коренища вече побеляваха от снега.
— Ще се затрие с подобно поведение — каза лейди Имейн и направи знак на Мейзри да отвори вратата. — Без съмнение ще има нов пристъп.
Киврин се сети за клетката на плъха. „Трябваше да го пусна — помисли си Киврин — нищо, че е заплаха за всички. Трябваше да го пусна.“
Лейди Имейн махна на Мейзри и тя се приближи, за да подхване отново Киврин.
— Не — почти извика Киврин, отскубна се и от нейната ръка, и от тази на Роузмунд и се запъти съвсем сама към вратата и мрака на къщата.
18 декември, 1320 година (стар стил). Мисля, че имам пневмония. Излязох и се опитах да намеря мястото на спускането, но не успях. Сега страдам от повторен пристъп на болестта. При всяко поемане на дъх имам силен бодеж под ребрата, а когато кашлям — което на практика означава през цялото време — имам усещането, че всичко вътре в мен се разкъсва на парчета. Преди малко се опитах да седна в леглото и незабавно плувнах в пот, а освен това температурата ми май отново се качи. Имам всичките симптоми, които според доктор Ааренс са характерни за пневмонията.
Лейди Еливис още не се е върнала. Лейди Имейн ми сложи на гърдите някаква ужасно смрадлива лапа, след което изпрати да повикат жената на иконома. Първо си помислих, че иска „да й се поскара“, че е завзела къщата със семейството си, но когато жената пристигна с шестмесечното си бебе на ръце, лейди Имейн каза:
— От раните са се повредили белите й дробове.
Жената на иконома разгледа слепоочието ми, после излезе и се върна без бебето и с паница отвратително горчива отвара. Сигурно вътре е имало върбова кора или нещо такова, защото температурата ми спадна почти веднага, а ребрата не ме болят така непоносимо.
Жената на иконома е нисичка и слабичка, с остри черти и пепеляворуса коса. Струва ми се, че лейди Имейн може да има право като казва, че точно тя „кара иконома да съгрешава“. Дойде при мен облечена в обшита с кожа рокля, чиито ръкави бяха толкова дълги, че стигаха почти до земята. Бебето й беше увито във фино изтъкано вълнено одеялце. Самата тя говори със странно сливане на думите, което, мисля, идва от опитите й да имитира речта на лейди Имейн.
Зародишът на средната класа — както би казал господин Латимър, — новобогаташите, които чакат шанса си. Той ще дойде трийсетина години по-късно, когато Черната смърт ще се развилнее и ще затрие една трета от благородниците.
— Това ли е дамата, открита в гората? — обърна се тя към лейди Имейн. В поведението й нямаше и следа от „подобаващо благоприличие“. Тя се усмихна на Имейн като на стара приятелка и се приближи до леглото ми.
— Да — отвърна лейди Имейн, като успя да вкара в тази единствена сричка и нетърпеливост, и презрение, и пълна антипатия.
Жената на иконома сякаш въобще не забеляза това. Тя се приближи до леглото, но бързо отстъпи назад — първият човек, който показа някакъв знак, че се страхува да не съм заразна.
— Има ли (еди-каква си) треска? — преводачът не разбра думата, а аз също не можах да я чуя заради странното произношение на жената. Флоронна? Флорентинна?
— Има рана на главата — отвърна рязко Имейн. — Това е засегнало и дробовете й.
Жената на иконома кимна.
— Отец Рош ни каза как двамата с Гавин са я открили в гората.
Имейн замръзна при фамилиарната употреба на името на Гавин, а жената на иконома със сигурност усети това, защото побърза да излезе, за да направи отварата. Дори направи реверанс на лейди Имейн преди да си тръгне.
След като Имейн си тръгна, Роузмунд дойде да поседи при мен — мисля, че са я назначили да ме пази, за да не избягам пак — и я попитах дали е вярно, че отец Рош е бил с Гавин, когато са ме намерили.