Сестрата направи стъписано крачка назад, подносът се раздрънча.
Дануърти сграбчи Колин за ръката и каза на сестрата:
— Не се стряскайте. Това е най-обикновен случай на отравяне с гобстопър.
Колин се ухили и смело заголи ръка, за да му вземат кръв, след което облече все още мокрото си палто, докато сестрата вземаше кръв и на Дануърти.
— Доктор Ааренс ми обясни, че не е необходимо да чакате резултатите — каза сестрата накрая и излезе.
Дануърти си облече палтото, вдигна чантата на Мери и поведе Колин първо по коридора, а след това и навън. Не видя Мери, но тя беше казала, че не е необходимо да чакат резултатите, а и той самият вече беше толкова уморен, че едва се държеше на крака.
Излязоха. Беше започнало да се развиделява. Дъждът продължаваше. Дануърти се поколеба под козирката на болницата, замислен дали да се обажда за такси, или не, но хич не му се щеше, докато чакат, да се засече с Гилкрист, който можеше да се появи всеки момент за резултатите от кръвната си проба и да започне да му разказва за плановете си да изпрати Киврин право в лапите на Черната смърт или пък на бойното поле при Азенкур. Извади сгъваемия чадър на Мери от чантата й и го отвори.
— Слава Богу, че си още тук — чу се гласът на Монтоя, която приближи на някакво колело сред фонтан от пръски. — Трябва на всяка цена да открия Бейсингейм.
„Всички го искаме“ — помисли си Дануърти.
Тя слезе от колелото, избута го до мястото за велосипеди и го заключи.
— Секретарката му казва, че никой не знаел къде е. Вярва ли ти се това?
— Да — отвърна Дануърти. — Днес — по-точно вчера — цял ден се опитвах да го открия. Отишъл е на почивка някъде из Шотландия, но никой не знае къде точно. На риба, както споменала жена му.
— По това време на годината? — възкликна тя. — Кой ходи за риба в Шотландия през декември? Сигурна съм, че жена му знае къде е или поне има номера, на който може да бъде намерен.
Дануърти поклати глава.
— Та това е нелепо! Минавам през всички бюрократични глупости на Националния съвет по здравеопазването, за да получа достъп до дупката си, а Бейсингейм бил някъде на почивка! — Тя бръкна под якето си и извади куп цветни листове. — Съгласиха се да ми дадат разрешително, ако деканът на историческия факултет подпише, че разкопките са важен проект за благосъстоянието на Университета, който не подлежи на отлагане. Как може ей така да изчезне някъде си, без да каже нищо на никого? — Тя плесна с листата по коляното си и във всички посоки се разлетяха пръски. — Трябва да получа подписа преди цялата ми дупка да е отплавала нанякъде. Къде е Гилкрист?
— Скоро трябва да дойде за кръвните си проби — отвърна Дануърти. — Ако успееш да намериш Бейсингейм, кажи му, че трябва да се върне незабавно. Кажи му, че сме под карантина, че не знаем къде точно се намира една от историчките ни, а технологът е толкова болен, че не може да ни каже нищо.
— За риба! — рече Монтоя с отвращение и тръгна към отделението за спешни случаи. — Ако дупката ми се съсипе, ще му се наложи да отговаря на много въпроси.
— Хайде, ела — обърна се Дануърти към Колин, изпълнен с нетърпение да се махне преди да се е появил още някой. Опита се да държи чадъра така, че да може и Колин да остане сух, но много скоро се отказа: момчето бързо мина далеч пред него, като успя да стъпи във всички възможни локви, след което започна да изостава, загледано във витрините на магазините.
По улиците нямаше жива душа, макар че Дануърти не можеше да прецени дали това е заради карантината, или заради ранния час. „Може би всички още спят — мислеше си Дануърти, — така че ще можем да се промъкнем на пръсти и да си легнем необезпокоявани.“
— Аз пък си мислех, че ще има много повече шум около цялата работа — каза Колин разочаровано. — Разните му там сирени и така нататък.
— И по улиците катафалки, от които се чува: „Носете всички мъртви“ ли? — попита Дануърти. — Трябваше да тръгнеш с Киврин. През Средновековието карантините са били много по-вълнуващи от тази с нейните четири случая на заразени и ваксина, която ще пристигне всеки момент от Щатите.
— Коя е тая Киврин? — попита Колин. — Дъщеря ти ли?
Моя ученичка. Вчера отпътува за 1320 година.
— Пътуване във времето? Жестоко!
Свиха на ъгъла на „Броуд“.
— Средновековието — рече Колин. — Наполеон, нали? Трафалгар и така нататък?
— И Стогодишната война — продължи Дануърти, но Колин го изгледа с празен поглед. Какво ги учеха днешните деца в училище? — Рицари, дами и замъци.
— Кръстоносните походи?
— Те са малко по-рано.
— Ето там искам да отида. На кръстоносен поход.
Вече бяха стигнали до портала на „Балиол“.