— А, да, Петрарка — рече Дануърти. — Разпитайте колегите си какво знаят за нещата, с които се е занимавал Бадри Шодхури от понеделник насам, а също така разпитайте и персонала. Трябва да знам къде е ходил и с кого се е срещал. Искам същите сведения и за Киврин Енгъл. Свършете си работата добре и се въздържайте от прояви на интимност на публични места, в замяна на което аз ще се погрижа майка ви да получи стая колкото е възможно по-далеч от вашата.
— Благодаря ви, сър — рече Уилям. — Голяма услуга ще ми направите.
— А сега, господин Финч, дали можете да ми кажете къде да намеря госпожа Тейлър?
Финч му подаде още няколко листа, на които беше отбелязано кой в коя стая е настанен, но името на госпожа Тейлър го нямаше. Тя беше в общата стая на долните курсове заедно с майсторите си по камбани, а вероятно и с все още ненастанените задържани.
Една от тях — внушителна дама в кожено палто — го сграбчи за ръката още при влизането му и попита:
— Вие ли отговаряте за това място?
„Очевидно не“ — помисли си Дануърти, но отвърна:
— Да.
— Какво възнамерявате да направите, за да ни намерите място за спане? Не съм мигнала цяла нощ.
— Аз също, госпожо — каза Дануърти, изпълнен със страх, че това може да е госпожа Тейлър. На екрана на телефона му се беше видяла по-слаба и много по-безобидна, но… — Възможно ли е да сте госпожа Тейлър?
— Аз съм госпожа Тейлър — обади се една жена отляво и се изправи. Изглеждаше дори още по-слаба, отколкото на екрана на телефона, а очевидно вече беше и по-спокойна. — Говорих с вас по телефона вчера — каза тя сухо. — Това е госпожа Пиантини, нашият тенор — допълни тя и посочи жената с коженото палто.
Госпожа Пиантини изглеждаше така, сякаш през свободното си време изтръгваше камбанарии от корен. И очевидно не страдаше от никакви вируси.
— Можем ли да поговорим насаме, госпожо Тейлър? — Той я изведе в коридора. — Успяхте ли да отмените концерта си в Ели?
— Да — отвърна тя. — А също и в Норич. Подходиха с голямо разбиране. — Тя се наведе нервно напред. — Вярно ли е, че става въпрос за холера?
— Холера ли? — зяпна Дануърти.
— Една от жените е била на спирката на метрото. Та тя ни каза, че е холера, че била донесена от Индия и че хората измирали като мухи.
Очевидно промяната в поведението й не беше дошла от здрав сън, а от надигналия се страх. Ако й кажеше, че има регистрирани само четири случая, тя сигурно щеше да започне да настоява за концерта в Ели.
— Болестта явно се причинява от миксовирус — обясни той предпазливо. — Вашата група кога пристигна в Англия?
Тя опули очи.
— Искате да кажете, че ние сме го донесли? Та ние не сме ходили в Индия.
— Има вероятност да става въпрос за същия миксовирус, който се беше появил в Южна Каролина. Има ли във вашата група хора от Южна Каролина?
— Не — отвърна тя. — Всички сме от Колорадо, с изключение на госпожа Пиантини — тя е от Уайоминг. Освен това никой от нас не се оплаква от нищо.
— От колко време сте в Англия?
— От три седмици. Правим обиколка на всичките църковни управителни съвети и им изнасяме концерти за ръчно биене на камбани. В „Св. Катерина“ свирихме „Бостонски дискантов Боб“ и „Пощенски услуги“ с трима от музикантите на катедралата „Погребението на св. Едмунд“, но разбира се, нито едно от тях не е ново ечене. Докато „Минорен чикагски сюрприз“…
— И всички сте пристигнали в Оксфорд вчера сутринта, така ли?
— Да.
— И никой от вас не е дошъл по-рано, за да разгледа забележителностите или да се види с приятели?
— Не — отвърна тя шокирано. — Ние сме на турне, господин Дануърти, а не на почивка.
— Казахте ми също така, че никой от вас не е имал никакви оплаквания.
— Не можем да си позволим този лукс — каза тя. — Та ние сме само шест души.
— Благодаря ви за съдействието — каза Дануърти.
Позвъни на Мери, която беше потънала вдън земя, остави съобщение и подхвана списъка на Финч със звездичките. Позвъни последователно на Андрюс, „Джизъс Колидж“, секретарката на господин Бейсингейм и в църквата „Св. Богородица“, но не успя да се свърже с никого. Остави слушалката, изчака пет минути и започна отначало. През една от паузите се обади Мери.
— Защо не си легнал още? — запита тя. — Изглеждаш адски изтощен.
— Разпитах майсторките по камбаните — отвърна той. — В Англия са от три седмици. Никоя не е идвала в Оксфорд преди вчера следобед, нито една не е болна. Искаш ли да се върна, за да поразпитам Бадри отново?
— Опасявам се, че няма да стане нищо. Въобще не е адекватен.
— Опитвам се да се свържа с „Джизъс“, за да видя какво знаят там за пътуванията му.