— Добре — каза тя. — Попитай и хазайката му. И легни да поспиш. Хич не ми се ще да прихванеш вируса. — Тя замълча за момент. — Имаме още шест случая.
— Някой от тях да е от Южна Каролина?
— Не — отвърна тя. — Освен това всички може да са имали контакт С Бадри. Така че той си остава основният случай. Колин добре ли е?
— В момента закусва. Добре е. Не се тревожи за него.
Дануърти успя да си легне чак в един и половина. Отне му два часа да се свърже с всички имена със звездички от списъка на Финч и още един да разбере къде живее Бадри. Хазайката му не си беше у дома. А после Финч настоя да прегледал пълния списък на провизиите.
Дануърти успя да се измъкне от Финч, след като му обеща тържествено, че ще се обади в Националната служба по здравеопазването за допълнителна тоалетна хартия, и най-накрая се дотътри до стаята си.
Колин се беше свил на дивана до прозореца с глава върху вързопчето си, завит с една плетена жилетка, която въобще не покриваше краката му. Дануърти взе едно одеяло от леглото и го метна върху момчето, после седна да се събуе.
Беше прекалено уморен, за да се съблича, но знаеше, че много ще съжалява, ако си легне с дрехите. Това беше поносимо само за младите и не усетили още артрита. Колин щеше да се събуди съвсем свеж въпреки убиващите копчета и ограничаващи движенията ръкави. Киврин можеше да се загърне в бялата си пелерина и да положи глава върху някой пън, без това да й направи някакво впечатление. Ако той обаче забравеше някоя възглавница или останеше с риза, щеше да се събуди схванат. А ако продължеше да седи така с обувките в ръка, въобще нямаше да стигне до леглото.
Надигна се от креслото, без да оставя обувките, загаси лампата и влезе в спалнята. Облече си пижамата и оправи леглото. То го мамеше неудържимо.
„Ще заспя щом подуша възглавницата“ — помисли си той и си свали очилата. Пъхна се в леглото и придърпа завивката. „Още преди да загася лампата.“ И я загаси.
От прозореца не влизаше почти никаква светлина, а само лека светлосива ивица сред плетеницата от тъмносиви лозници. Дъждът трополеше тихо по кадифените листа. „Трябваше да дръпна пердето“ — рече си той, но нямаше сили да стане.
Киврин поне не трябваше да се занимава с никакъв дъжд. Тя беше в Малката ледникова епоха. Не можеше да има нищо друго освен сняг. Хората на четиринайсети век бяха прекарвали нощите до огнището, докато на някого накрая не му хрумнало да изобрети комина и камината. В селата на Оксфордшир тези две изобретения бяха придобили популярност едва към средата на петнайсети век. На Киврин обаче нямаше да й пука. Щеше да се свие като Колин и да потъне в необезпокоявания и неоценяван сън на младите.
Той се зачуди дали дъждът е престанал. Вече не чуваше трополенето му по перваза. Може би беше започнало само да ръми или пък се готвеше да завали поройно отново. Беше тъмно, а не беше възможно да се спуска вечерта, защото още беше прекалено рано. Дануърти извади ръката си изпод завивката и погледна осветения циферблат на часовника. Само два. Там, където беше Киврин, би трябвало да е шест вечерта. Трябваше да се обади на Андрюс, след като се събудеше, за да го накара да разчете данните от фиксирането. Само така можеха да знаят със сигурност къде точно и в коя година се намира Киврин.
Бадри беше казал на Гилкрист, че отклонението е минимално, че е проверил на два пъти изчисленията на асистента и че те са верни, но все пак Дануърти искаше да се увери сам. Гилкрист не беше взел никакви предпазни мерки, но дори и да беше, нещата пак можеха да се объркат. Изминалият ден беше идеално доказателство за това.
Бадри беше получил цялата серия от антивирусни ваксини. Майката на Колин го беше изпратила на влака по живо по здраво и му беше дала повече пари от необходимото. А първия път, когато Дануърти отиде до Лондон, едва успя да се върне, макар да бяха взели един милион предпазни мерки.
Неговото пътуване тогава беше съвсем простичко — трябваше да замине и веднага да се върне, просто за да проверят как работи мрежата за теренни проучвания. Само трийсет години назад във времето. Дануърти трябваше да се спусне точно на Трафалгар Скуеър, да вземе метрото от Чаринг Крос до Падингтън, а след това да се качи на влака в 10:48 ч. до Оксфорд, където щеше да бъде отворена основната мрежа. Бяха дали огромен толеранс във времето, бяха проверили мрежата няколко пъти, бяха проверили имената на всички улици и графика на метрото, бяха сравнили годината на издаване на парите. И когато стигна до Чаринг Крос, изведнъж се оказа, че станцията на метрото е затворена. В будките за билети нямаше никакво осветление, а на самия вход беше пусната желязна решетка, точно пред въртящите се дървени врати.