Той придърпа одеялото чак до рамената си. Безброй неща можеха да се объркат при едно спускане, все такива, за които никой не би си и помислил. На майката на Колин вероятно въобще не й беше хрумвало, че влакът му може да бъде спрян при Бартън. На никой от техния екип пък не му беше хрумнало, че Бадри изведнъж ще се просне върху конзолата.
„Мери е права — помисли си той, — имаш ужасен пристъп на болестта на госпожа Гадсън. Киврин преодоля един милион препятствия, за да се добере до Средновековието. Дори нещо да се обърка, тя ще се справи.“ Колин също не беше позволил на една незначителна подробност, каквато е карантината, да го спре. А и самият той се беше върнал от Лондон жив и здрав.
Първо реши да тропа по спуснатата решетка, но после хукна обратно по стълбите, за да прочете надписите и да се увери, че е влязъл точно където трябва. Не беше сбъркал нищо. После беше потърсил часовник. Може би имаше повече отклонение, отколкото бяха показали изчисленията, и метрото бе затворено за през нощта. Часовникът над входа обаче показваше девет и петнайсет.
— Произшествие — му беше казал някакъв безподобно мизерен на вид човек с мръсна шапка. — Затворили са, за да могат да разчистят.
— Н-но аз трябва да го взема към Бейкърлу — заекна Дануърти, но мъжът вече беше изчезнал.
Дануърти остана известно време неподвижен, загледан в потъналата в мрак станция, без въобще да може да се съсредоточи и да вземе някакво решение. Не беше взел достатъчно пари за такси, а Падингтън беше чак в другия край на Лондон. Нямаше да успее да стигне дотам до 10:48.
— Накъде гилаш, брато? — попита го някакъв младеж с черно кожено яке и яркозелена коса, заресана на гребен. Дануърти едва разбра какво му казва. „Пънкар“ — помисли си той. Младежът се приближи застрашително.
— Падингтън — отвърна Дануърти. Гърлото му беше пресъхнало.
Пънкарят бръкна в джоба на якето си и Дануърти беше абсолютно сигурен, че ще извади автоматичен нож. Младежът обаче извади една ламинирана карта за метрото и започна да разглежда схемата на гърба й.
— Мойш да гилаш за „Дистрикт“ или „Съркъл“ от „Ембанкмънт“. Гепи Крейвън Стрийт и свий у лево.
Дануърти беше тичал по целия път, напълно убеден, че бандата на пънкарчето ще му скочи всеки момент и ще му обере правилно изработените в исторически план пари. Когато пък се добра до „Ембанкмънт“, си нямаше никаква представа как да задейства машината за билети.
Беше му помогнала някаква жена с две невръстни дечица, която не само продупчи билета на съответните места за направлението и сумата, ами му и показа как да го пъхне в отвора за проверка на билетите. Беше стигнал до Падингтън дори по-рано, отколкото беше необходимо.
„А няма ли все пак и добри хора през Средновековието?“ — го беше попитала Киврин и отговорът, разбира се, беше положителен. Младежи с автоматични ножове и карти за метрото бяха съществували през всички епохи. Това важеше и за майките с невръстни дечица, и за всичките госпожи Гадсън, и за Латимъровците. И за Гилкристовците дори.
Дануърти се обърна на другата страна.
— Тя ще се справи — рече той на глас, но тихо, за да не събуди Колин. — Средновековието не може да стресне най-добрата ми ученичка. — Той затвори очи, замислен за младежа със зеления гребен, който му бе помогнал с картата на метрото. Образът обаче, който се носеше постоянно пред погледа му, беше на желязната решетка и потъналата в мрак станция на метрото.
19 декември, 1320 година (стар стил). Чувствам се по-добре. Ако внимавам, мога да си поема въздух три-четири пъти, без да се закашлям, а тази сутрин бях дори гладна, макар и не за мазната каша, която ми донесе Мейзри. Бих убила човек за блюдо с бекон и яйца.
Както и за една баня. Мръсна съм от главата до петите. Откакто съм пристигнала, нищо по мен не е виждало вода, като се изключи челото ми. На всичкото отгоре преди два дни лейди Имейн залепи на гърдите ми някакъв компрес, който е направен от няколко ленени ленти, намазани с някаква отвратително миризлива смес. Освен това, като се имат предвид и постоянното изпотяване заради болестта ми и мръсотията на леглото, мога да кажа със сигурност, че смърдя, а косата ми, колкото и да е къса, се е сплъстила до неузнаваемост. При това от хората наоколо аз съм най-чистата.
Доктор Ааренс беше права като настояваше да притъпи обонятелните ми рецептори. Всички до един, включително и малките момиченца, вонят отвратително, а сега е средата на зимата и въздухът е леденостуден. Мога само да си представя какво става през август. Всички до един имат бълхи. Лейди Имейн започва да се чеше дори по средата на молитвата, а когато Агнес си свали чорапа, за да ми покаже коляното си, целият й крак беше на червени петна от ухапвания.