— Секретарят ти искаше да те събуди, но аз не му разреших — съобщи му Колин. — Помоли ме да ти предам това. — И му бутна в ръцете разбъркан куп листа.
— Колко е часът? — попита Дануърти, седна в леглото и изпъшка. Целият беше схванат.
— Осем и половина — отвърна Колин. — Всичките са в залата и закусват. Овесена каша. Ужас! Секретарят ти каза, че трябвало да разпределим дажбите от бекон и яйца заради карантината.
— Осем и половина сутринта ли? — попита Дануърти и примижа късогледо към прозореца. Беше също толкова тъмно и потискащо, колкото и преди да заспи. — Боже мой, трябваше да се върна в болницата, за да разпитам Бадри.
— Знам — каза Колин. — Баба Мери каза да те оставя да поспиш и че можеш да го разпиташ по-късно, защото и без това в момента правят тестове.
— Тя се е обадила? — попита Дануърти, докато опипваше слепешката нощното шкафче, за да си намери очилата.
— Ходих там рано сутринта. Да ми вземат кръвна проба. Тя каза да ти предам, че трябва да ходим там само веднъж на ден, за да ни правят кръвни проби.
Дануърти си сложи очилата и погледна Колин.
— Каза ли нещо за вируса?
— Аха — отвърна Колин. Бонбонът още беше в устата му. Дануърти се зачуди дали го вади през нощта и ако не, защо не се е смалил. — Изпраща ти схемите с контактите. — И той подаде на Дануърти още листа. — Дамата, която видяхме на излизане от болницата, също се обади. Онази с велосипеда.
— Монтоя?
— Да. Питаше знаеш как може да се свърже с жената на Бейсингейм. Казах й, че ще й позвъниш по-късно. Знаеш ли кога пристига пощата?
— Пощата ли? — повтори разсеяно Дануърти, забучил поглед в листата.
— Майка ми не успя да ми купи подаръците навреме, за да си ги взема във влака — обясни Колин. — Каза, че ще ми ги изпрати по пощата. Нали не мислиш, че ще се забавят заради карантината?
Някои от листата, които му беше дал Колин, бяха залепнали един за друг, без съмнение заради редовните проверки, които момчето правеше на „гобстопъра“ си. По-голямата част обаче не бяха списъците с контактите, а подредените записки на Финч: един от отопляващите вентилатори в „Салвин“ се беше повредил. От Националната служба по здравеопазването нареждаха всички жители на Оксфорд и околностите да избягват контакти със заразените граждани. Госпожа Бейсингейм била заминала за Торки за коледните празници. Запасите от тоалетна хартия се били изчерпали почти напълно.
— Няма, нали? Нали няма да се забавят? — продължаваше да пита Колин.
— Кое да се забави? — недоумяващо попита Дануърти.
— Пощата! — рече Колин отвратено. — Карантината няма да я забави, нали? По кое време трябва да дойде?
— Към десет — отвърна Дануърти, подреди записките на Финч и отвори един голям кафеникав плик. — По Коледа обикновено малко позакъснява заради колетите и коледните картички.
Хванатите с кламер листа в плика също не бяха схемите с контактите. Бяха докладът на Уилям Гадсън за движението на Бадри и Киврин, прилежно напечатан и разграфен за сутрин, следобед и вечер по дни. Изглеждаше много по-прегледно от всичко, предавано от него досега. „Изненадващо е какво благотворно влияние може да има една майка“ — помисли си Дануърти.
— Не разбирам защо трябва да е така — каза Колин. — Не е като хората, нали, значи не може да бъде заразна. Къде точно пристига, в залата ли?
— Кое?
— Пощата де.
— При портиера — отговори Дануърти, зачетен в данните за Бадри. Беше се върнал при мрежата вторник следобед, след като беше ходил в „Балиол“. Финч беше говорил с него в два, когато Бадри беше попитал къде е господин Дануърти, а също така и малко преди три, когато беше оставил бележката за Дануърти. По някое време между два и три студентът от трети курс Джон Юи го беше видял да минава през вътрешния двор на път за лабораторията.
Портиерът на „Брейзноуз“ беше вписал в книгата името на Бадри в три часа. След това той беше работил по мрежата до седем и половина, а после се беше прибрал, за да се преоблече за купона.
Дануърти се обади на Латимър.
— В колко часа пристигнахте при мрежата във вторник следобед?
Латимър премигна объркано от екрана.
— Във вторник ли? — възкликна той като се огледа наоколо, сякаш беше поставил нещо не на място. — Това вчера ли беше?
— Денят преди спускането — каза Дануърти. — Следобеда сте ходили в „Бодлейън“.
Латимър кимна.
— Тя искаше да се научи да казва „Помогнете ми, нападнаха ме крадци.“
Дануърти предположи, че под „тя“ Латимър има предвид Киврин.
— С Киврин в „Бодлейън“ ли се видяхте, или в „Брейзноуз“?
Латимър се хвана за брадичката и потъна в размисъл.
— Трябваше да работим до късно вечерта върху произношението на местоименията — отговори той. — Процесът на отпадане на местоименните окончания през четиринайсети век е бил напреднал, но още не е бил завършен окончателно.