Дануърти седна и попита:
— Колин, искаш ли какао? Или мляко?
— Млякото ни е почти на привършване — каза Финч.
— Нищо не искам, благодаря — каза Колин и започна да залепя намазаните филии една за друга. — Просто ще взема това със себе си, за да изчакам пощата при портала.
— Пасторът се обади — каза Финч. — Каза, че не е необходимо да ходите в църквата за прегледа на дневния ред на службата преди шест и половина.
— Те още ли смятат да има тържествена коледна литургия? — попита Дануърти. — Струва ми се, че при така стеклите се обстоятелства никой няма да дойде.
— Пасторът каза, че църковният съвет е решил тя въпреки това да се състои — отвърна Финч и сипа четвърт чаена лъжичка мляко в бледата течност, която подаде на Дануърти. — Каза, че според тях църковната дейност трябвало да продължи, за да не настъпи анархия.
— Ние ще изпълним няколко пиеси за камбани — намеси се и госпожа Тейлър. — Не че е същото като промоция на нов концерт, но все пак е нещичко. Свещеникът от протестантската църква ще чете от „Меса по време на мор“.
— Аха — каза само Дануърти. — И това сигурно ще ни помогне да се предпазим от анархия.
— Аз трябва ли да ходя? — попита Колин.
— Той няма работа да излиза във време като това — отвърна госпожа Гадсън, която се появи като харпия отнякъде с голяма паница сивкава овесена каша и я тупна пред Колин. — И да бъде излаган на действието на разни микроби в някаква си ветровита църква. Може да остане с мен по време на службата. — Тя избута един стол точно зад него. — Сядай и си яж овесената каша.
Колин погледна Дануърти умоляващо.
— Колин, забравил съм телефонния номер на госпожа Монтоя в стаята си — каза Дануърти. — Би ли ми го донесъл?
— Да! — отвърна Колин и направо излетя навън.
— Когато и това дете падне на легло от индийския грип — рече госпожа Гадсън, — надявам се, ще си спомните, че точно вие сте подстрекавали лошите му хранителни навици. На мен лично ми е ясно какво е довело до тази епидемия. Недохранване и пълна липса на дисциплина. Начинът, по който се ръководи този колеж, е направо немислим. Помолих да ме настанят в стаята на сина ми Уилям, а вместо това ми дадоха стая в съвсем различна сграда и…
— По този въпрос трябва да се разберете с Финч — каза Дануърти, стана и загъна в салфетка мармаладените филии на Колин. — Викат ме в болницата — допълни той и избяга преди госпожа Гадсън да е успяла да продължи.
Върна се в апартамента си и се обади на Андрюс. Линията беше заета. Обади се при разкопките, ако случайно Монтоя си е получила разрешителното за напускане на карантината, но никой не вдигна. Отново позвъни на Андрюс. За голяма изненада линията беше свободна. Телефонът иззвъня три пъти, след което се включи секретарят.
— Обажда се Дануърти — започна той. Поколеба се за миг, след което остави номера в апартамента си. — Трябва да говоря с вас незабавно. Спешно е.
Затвори, взе си чадъра и филиите на Колин и тръгна през вътрешния двор.
Колин се беше свил под навеса на портала и гледаше напрегнато по улицата по посока на „Карфакс“.
— Ще ходя до амбулаторията да се видя с моя технолог и с баба ти — каза Дануърти и му подаде филиите. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не, благодаря — отвърна Колин. — Не искам да изпусна пощата.
— Добре, но отиди да си вземеш якето, за да не ти връхлети госпожа Гадсън пак.
— Голямата буря вече отмина — каза Колин. — Опита се да ме накара да си сложа вълнен шал. Вълнен шал! — И той отново хвърли напрегнат поглед към улицата. — Хич не й обърнах никакво внимание.
— Ясно — рече Дануърти. — Ще се върна за обяд. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Финч.
— Аха — каза Колин, но очевидно не го слушаше. Дануърти се чудеше, какво ли е изпратила майка му, че да предизвика подобно нетърпение. Със сигурност нямаше да е вълнен шал.
Той уви своя около врата си още по-плътно и тръгна под дъжда към болницата. По улиците нямаше почти никого, а малцината минувачи гледаха да се разминават на разстояние. Една жена дори слезе от тротоара, за да не мине прекалено близо до Дануърти.
Ако не се чуваше мелодията на „Тиха нощ“, човек въобще нямаше да разбере, че е навечерието на Коледа. Никой не носеше подаръци или елхови клонки, никой не носеше никакви пакети въобще. Сякаш карантината беше заличила напълно цялата идея за коледни празници от главите на хората.
То и така си беше. Дануърти също не се беше сетил за коледни покупки или за елха. Мислеше си за Колин, сгушен под навеса на портала, и се надяваше, че поне майка му не е забравила да му изпрати коледните подаръци. На връщане към вкъщи щеше да спре в някой магазин и да му купи някакво подаръче — играчка, видеофилм или просто нещичко, което обаче да не е вълнен шал.