Дануърти се отправи към изолаторното отделение, макар почти да беше загубил надежда, че Бадри ще е в състояние да му отговаря. Бадри обаче като ли изглеждаше малко по-добре. Когато Дануърти влезе, той спеше, но когато го докосна по ръката, очите му се отвориха и почти веднага се фокусираха.
— Господин Дануърти — рече той. Гласът му беше слаб и дрезгав. — Какво правите тук?
Дануърти седна.
— Как се чувстваш?
— Много странни неща сънува човек понякога. Мислех си… Имах такова главоболие…
— Бадри, трябва да ти задам няколко въпроса. Спомняш ли си с кого си се срещал на танцовата забава в Хедингтън?
— Там имаше много хора — отвърна Бадри и преглътна с такава мъка, сякаш гърлото му се раздираше от болка. — Повечето не ги познавам.
— Спомняш ли си с кого си танцувал?
— С Елизабет… — каза той, но думите му приличаха по-скоро на грачене. — С една Сису, не си спомням фамилното й име — прошепна той. — И с Елизабет Якамото.
Влезе намусената сестра.
— Време е рентгеновите ви снимки — каза тя, без дори да погледне Бадри. — Ще трябва да напуснете стаята, господин Дануърти.
— Ще ми дадете ли само още няколко минутки? Много е важно — примоли се Дануърти, но тя вече вкарваше данни на конзолата.
Той се наведе над леглото.
— Бадри, когато получи данните от фиксирането, какво отклонение се получи?
— Господин Дануърти! — каза сестрата непреклонно.
Дануърти не й обърна внимание.
— Имаше ли повече отклонение, отколкото беше очаквал?
— Не — отвърна Бадри. Думите му вече бяха само едва разбираемо съскане. Той сложи ръка на гърлото си.
— Колко беше отклонението?
— Четири часа — прошепна Бадри и Дануърти се остави да го издърпат навън от стаята.
Четири часа. Киврин беше потеглила в дванайсет и половина. Това означаваше, че бе пристигнала в четири и половина, почти по залез. Но все пак бе достатъчно светло, за да може да види къде се намира, и бе имала достатъчно време да стигне пеша до Скендгейт, ако се беше наложило.
Той тръгна да търси Мери, за да й даде имената на двете момичета, с които беше танцувал Бадри. Мери ги провери в списъка на новоприетите. Нито една от двете не беше в него. Мери му каза, че може да се прибира, след което му измери температурата и му направи кръвна проба, за да не е необходимо да се връща. Дануърти тъкмо излизаше от болницата, когато докараха Сису Феърчайлд. Той успя да си стигне у дома едва късно вечерта.
Колин не беше нито при портала, нито в залата. Финч обаче беше там и тъкмо му свършваха запасите от захар и масло.
— Къде е племенникът на доктор Ааренс? — попита Дануърти.
— Цялата сутрин я изкара до портала — отвърна Финч, който нервно броеше бучките захар. — Пощата пристигна чак след един и момчето отиде до апартамента на баба си, за да види дали колетите не са изпратени там. Не били. Върна се с много мрачен вид и преди около половин час изведнъж каза: „Сетих се нещо“ и изхвърча навън. Може би се е сетил за някое друго място, където може да са били изпратени подаръците му.
„Но не са били“ — рече си Дануърти и попита:
— Днес магазините по кое време затварят?
— На Бъдни вечер ли? Та те вече са затворени, сър. На Бъдни вечер винаги затварят много рано, а някои затвориха още по обяд поради липса на клиенти. При мен има няколко съобщения, сър…
— Съобщенията ще почакат — рече Дануърти, разтвори чадъра си и излезе. Финч беше прав. Магазините бяха затворени до един. Стигна чак до „Блакуел“, защото беше почти сигурен, че ще е отворено, но там също не намери никого. Търговците обаче вече се бяха възползвали от ситуацията. Сред покритите със сняг къщурки на витрината вече бяха подредени медицински книги за самолечение, пълен набор най-различни медикаменти, както и едно издание на „Как да постигнем идеално здраве с помощта на смеха“ с меки корици, но затова пък достатъчно шарени.
Накрая намери една отворена поща, но там имаше само цигари, евтини бонбони и един стелаж с коледни картички, тоест нищо подходящо за едно дванайсетгодишно момче. Дануърти си тръгна, без да купи нищо, но след това се върна и взе карамелени бонбони за една лира, един гобстопър с размерите на малък астероид и няколко пакетчета бонбони с формата на малки сапунчета. Не беше кой знае какво, но нали Мери беше казала, че е купила и други неща.
Другите неща се оказаха чифт сиви вълнени чорапи, даже още по-мрачни и от шала, и един учебен видеофилм. Вярно, че имаше бисквити и гирлянди, но все пак едни вълнени чорапи и малко карамелени бонбони въобще не можеха да направят Коледа. Той се огледа из кабинета си за нещо, което можеше да свърши работа.
Колин беше възкликнал: „Фантастично!“, когато му бе казал, че Киврин е заминала за Средновековието. Дануърти извади томчето „Епохата на рицарите“. Вътре имаше само илюстрации и нито една холограма, но това беше най-доброто, което можеше да направи за толкова кратък срок. Опакова набързо книгата и останалите подаръци, преоблече се и тръгна с бърза крачка към „Св. Богородица“ под пороя, като се опитваше да върви така, че хем никой да не го забележи, хем да избягва препълнените канавки.