Никой с всичкия си нямаше да излезе в такова време. Предишната година времето се беше оказало доста сухо и въпреки това църквата се беше напълнила само до половината с хора. Киврин беше отишла с него. Беше останала в колежа за празниците, за да учи, той я беше открил в „Бодлейън“ и я беше помолил настойчиво да дойде първо на партито му с шери, а след това да отидат на църква.
— Не биваше да идвам — беше казала тя на път за църквата. — Трябва да се занимавам с проучванията си.
— Можеш да ги правиш и в „Св. Богородица“. Построена е през 1139 година и всичко в нея е точно от Средновековието. Включително системата за отопление.
— Предполагам, че и службата е напълно автентична — каза тя.
— Аз лично не се съмнявам, че е също толкова добронамерена по дух и препълнена с глупости, колкото и всяка средновековна литургия — отвърна той.
Сега мина бързо по тясната пътечка покрай „Брейзноуз“ и отвори вратата на „Св. Богородица“. Блъсна го силна гореща вълна. Очилата му се замъглиха. Той спря в притвора и ги избърса с края на шала си, но те незабавно се замъглиха отново.
— Пасторът ви търси — чу се гласът на Колин. Беше с риза и сако, а косата му беше сресана. Подаде на Дануърти един лист с дневния ред на службата от един голям куп в ръцете си.
— Мислех, че ще си останеш вкъщи — каза Дануърти.
— С госпожа Гадсън? Да не съм луд! Дори една църковна служба е далеч по-приятна, та казах на госпожа Тейлър, че ще им помогна да донесат камбаните.
— И пасторът веднага те сложи на вратата — допълни Дануърти, като продължаваше да се опитва да си избърше очилата. — Поне десетина листа раздаде ли?
— Да не се шегувате? Църквата е фрашкана.
Дануърти надникна в църквата. Пейките вече бяха запълнени и служителите подреждаха сгъваеми столове отзад.
— О, чудесно е, че вече сте тук — каза пасторът. — Много се извинявам за отоплението. От пещта е. Националният тръст не ни позволява да си сложим нова с течно гориво, а за старите — с твърдо — е почти невъзможно да се намерят части. В момента повредата е в термостата. И пещта или е включена, или е изключена. — Той издърпа два листа от джоба на расото си и ги погледна.
— Да сте виждали господин Латимър? Той трябва да прочете благословението в края на службата.
— Не — отвърна Дануърти. — Но лично му напомних за мястото и часа.
— Да де, ама миналата година нещо се беше объркал и пристигна един час по-рано. — И той подаде на Дануърти единия лист. — Ето ви и вашето слово. Тази година е от старото издание. От „Църквата на третото хилядолетие“ настояха за това. Може да е малко остаряло, но поне не звучи като наказателния кодекс.
Външната врата се отвори и нахлуха цяла група хора, които затваряха чадърите си и изтърсваха шапките си. До един получиха разписанието от Колин и се запътиха към нефа.
— Знаех си, че ще трябва да я извършим в Христовата църква — каза пасторът.
— Какво правят всички тези хора тук? — попита Дануърти. — Не си ли дават сметка, че всеки момент може да се развихри епидемия?
— Винаги става така — отвърна пасторът. — Спомням си началото на пандемията. Тогава църквата щеше да се спука по шевовете. След съвсем кратко време въобще няма да можете да ги измъкнете от къщите им, но точно сега им се ще да се скупчат заедно за утеха.
— Освен това е вълнуващо — намеси се и свещеникът от протестантската църква. Беше облечен в черно поло, черен панталон и стихар на червено-зелено каре. — Човек става свидетел на нещо подобно по време на война. Идват заради драматизма на момента.
— И пренасят инфекцията два пъти по-бързо, бих казал — рече Дануърти. — Никой ли не им е казал, че вирусът е заразен?
— Сега смятам да го направя — отговори пасторът. — Вашата част от Писанието идва веднага след концерта с камбаните. Има малка промяна. Пак заради привържениците на „Църквата на третото хилядолетие“. Евангелие от Лука, 2:1-19. — И той изчезна нанякъде да раздава тестовете на църковните химни.
— Къде е вашата ученичка Киврин Енгъл? — попита свещеникът. — Не можах да я видя на латинската литургия този следобед.
— Тя е в 1320 година. Да се надяваме, че е в селцето Скендгейт и че е някъде на сухо, а не под дъжда.