Джерард не знаеше какво да прави. Коленичи и избърса паяжините и праха от капака на сандъка. Тежки ръждясали метални ленти опасваха излинялата кожа.
В края на краищата защо да не хвърли един поглед, какво толкова. Може пък четиристишието да стане по-разбираемо, ако знае какво има в сандъка. Пое дълбоко въздух и вдигна капака.
Сандъкът беше пълен със стари, проядени от молци дрехи. Под тях имаше джобен часовник на дълга верижка, парцалива шапка и една кожена ученическа чанта за гръб, пълна с натрошени парченца въглища и стари, много особени моливи.
Нямаше нищо, което да прилича на труп, на страшна загадка и въобще на загадка. В сандъка просто нямаше нищо интересно, а стиховете май наистина бяха безсмислени.
„Там, където фалшиво и истинско са еднакви,
ще намериш ключа към страшни загадки.“
Кое беше истина и кое беше фалшиво?
Нещо в това, което ставаше? Или нещо от нещата в сандъка? А може би самият сандък?
Той се сети за книгите с пирати, които беше чел. Пиратите често заравяха сандъци със съкровища по бреговете на самотни острови.
Стоп! Може би ставаше дума за фалшиво дъно? За сандък с двойно дъно! Джерард отново огледа сандъка и забеляза, че вътрешното му дъно е по-високо, отколкото би трябвало. Сърцето му подскочи. Нима най-после беше решил загадката?
Той коленичи и започна да изследва дъното на сандъка. Сантиметър по сантиметър пръстите му опипваха прашната кожа и търсеха някаква гънка, някакъв шев, въобще нещо, което да му позволи да отвори двойното дъно.
Не откри нищо и започна да оглежда сандъка отвън. Пръстите му напипаха малка издатина вляво. Той натисна леко и част от стената на сандъка внезапно се отвори.
Краката му се подкосиха от вълнение. Пое си дъх, за да се успокои, после пъхна ръка в отвора. Вътре имаше само един вързоп, почти квадратен и увит в мръсен плат.
Джерард измъкна вързопа, развърза го и започна да развива плата. Вътре имаше много стара книга. Кориците бяха оръфани, миришеше на изгоряло, а при докосване страниците й се ронеха. Заглавието върху кафявата кожена корица гласеше „Книга за духовете от Артър Спайдъруик. Пълен справочник за фантастичните същества, които ни заобикалят“.
Джерард разтвори книгата.
Беше илюстрирана с акварелни скици, а изписаният с мастило текст на места беше зацапан и повреден от вода. Почеркът приличаше много на този от загадъчното четиристишие.
Момчето бързо прелисти страниците. Тук-там спираше, за да чете.
Не знаеше какво да мисли. Не можеше да повярва! Книгата съдържаше невероятни сведения за духове, троли, феи, елфи.
Глава пета
Джерард откри Мелъри и Саймън на ливадата. Двамата се дуелираха. Конската опашка на Мелъри стърчеше изпод защитния шлем и Джерард забеляза, че е много по-къса, отколкото беше досега. Сестра му се биеше яростно. Явно се опитваше да компенсира слабостта, която беше проявила тази сутрин. Саймън не можеше да нанесе нито един удар, беше безпомощен и Мелъри го притискаше до стената на старата полуразрушена барака за карети. Едва успяваше да отбие атаките й.
— Вижте какво намерих! — извика Джерард.
Саймън извърна глава. Мелъри използва тази грешка и заби в гърдите му обвития с гума връх на шпагата си.
— Три на нула! — тържествуваше тя. — Направо те разбих.
— Това не беше честно! — възрази Саймън.
— Защо да не е честно? Ти защо се разсейваш? Никога не го прави! Такава фатална грешка може да струва живота ти! — упрекна го Мелъри.
Саймън свали шлема си, хвърли го на земята и ядосано се извърна към Джерард.
— Много ти благодаря!
— Извинявай… — отвърна Джерард.
Саймън се ядоса още повече.
— Е, и какво като се извиняваш? И от къде накъде аз трябва да се фехтувам с Мелъри? Това въобще не ми е работа! Ти си тоя, който винаги се фехтува с нея. Аз дойдох, само за да си наловя попови лъжички, но вместо това трябваше да те замествам.
— Имах си работа — ядоса се и Джерард. — Това, че не се грижа като тебе за една камара тъпи животни, не означава, че нямам работа.