— Но не мисли сега за това — намеси се императорът на Китай. — Така или иначе, най-добре е да си таласъм. Нас не ни е страх от абсолютно нищо!
При това изречение всички таласъми край стъкнатия с дъски от ковчег огън започнаха да вият, да ръмжат и да пеят колко са мъдри и могъщи и колкото е хубаво да не те е страх от нищо.
В този момент откъм пустинята долетя звук. Беше далечен вой. Таласъмите заломотиха притеснено и се скупчиха по-близо до пламъците.
— Какво е това? — попита Ник.
Таласъмите започнаха да се озъртат.
— Просто нещо някъде в пустинята — прошепна един таласъм. — Тихо! Ще ни чуе!
Всички замряха за миг, докато не забравиха за воя от пустинята и започнаха да пеят някаква таласъмска песен, пълна с мръсни думи и още по-неприятен смисъл. В нея се изреждаше подробен списък с гниещи телесни части, които стават за ядене, и редът, в който да се погълнат.
— Искам да си ида у дома — каза Ник, когато последните части от песента бяха преглътнати. — Не искам да стоя тук!
— Недей така — обърна се към него Уестминстърският херцог — Уверявам те, глупчо, станеш ли един от нас, дори няма да помниш, че си имал дом.
— Аз не помня нищичко от дните, преди да стана таласъм — закикоти се прочутият писател Виктор Юго.
— Нито пък аз — гордо заяви императорът на Китай.
— Нищичко — съгласи се и 33-тият президент на Съединените щати.
— Ще си част от подбрано общество — най-умните, най-силните, най-храбрите създания на света — наперено отсече епископът на Бат и Уелс.
Ник не беше впечатлен от храбростта и мъдростта на таласъмите. Но наистина бяха силни и нечовешки бързи, а той се намираше в средата на цялата група. Беше невъзможно да избяга. Щяха да го хванат, преди да направи и десет стъпки.
Далеч в нощта отново се разнесе онзи вой и таласъмите се примъкнаха към огъня. Ник ги чуваше как душат и ругаят. Момчето затвори очи, нещастно и тъгуващо за дома — не искаше да става таласъм. Чудеше се дали ще заспи, след като е толкова притеснено и изгубило надежда, но после, за своя изненада, затвори очи и поспа няколко часа.
Събуди го шум — ядосан висок глас. Някой съвсем близо до него питаше:
— Къде са? Къде са, а?
Отвори очи и видя епископа на Бат и Уелс да крещи на императора на Китай. През нощта неколцина от групата бяха изчезнали, сякаш просто се бяха изпарили и никой не можеше да си обясни къде и как са отишли. Останалите таласъми бяха много разтревожени. Набързо събраха лагера и 33-тият президент на Съединените щати хвана Ник и го метна като вързоп на рамо.
Таласъмите се заспускаха обратно по стръмната скала към пътя, под небето с цвят на нездрава кръв, и поеха към Гулхайм. Тази сутрин жизнерадостта им бе значително намаляла. Сега сякаш — или поне така се стори на Ник, докато го подмятаха — бягаха от нещо.
Около обед, когато мъртвоокото слънце бе високо над главите им, таласъмите спряха и се скупчиха на едно място. Високо в небето над тях кръжаха дузина нощни призраци, носени от горещите въздушни течения.
Таласъмите се разделиха на две — едните смятаха, че изчезването на приятелите им няма особено значение, а другите — че нещо, вероятно нощните призраци, ги е докопало. Двете враждуващи групи не стигнаха до съгласие по въпроса, но всички одобриха идеята да се въоръжат с камъни и да ги хвърлят по нощните призраци, ако последните се спуснат върху тях. Таласъмите напълниха джобовете на костюмите и мантиите си с натрошените камъни на пустинята.
В ляво от тях, откъм пустинята, отново долетя вой и таласъмите се спогледаха. Беше по-висок, отколкото предната нощ, беше по-близък и по-дълбок. Вълчи вой.
— Чухте ли? — попита кметът на Лондон.
— Не — отвърна 33-тият президент на Съединените щати.
— И аз не чух — каза почитаемият Арчибалд Фицхю.
Воят долетя отново.
— Трябва да се доберем до дома — отсече Уестминстърският херцог, като претегляше в ръка един голям камък.
Кошмарният град Гулхайм бе кацнал на високата оголена скала пред тях и съществата се впуснаха към него с големи скокове.
— Идват нощни таласъми! — извика епископът на Бат и Уелс. — Хвърляйте камъни по проклетниците!
За Ник целият свят бе обърнат с главата надолу, докато го подмятаха на гърба на 33-тия президент на Съединените щати. Песъчинките от пътя летяха към лицето му. Но това не му попречи да чуе виковете, подобни на орлов крясък. Момчето отново извика за помощ на езика на нощните призраци. Този път никой не го спря. Но и не беше сигурен дали изобщо някой го е чул през невъобразимия шум от крясъците на летящите създания и проклятията, които сипеха таласъмите, докато мятаха камъни към небето.