Ник отново чу воя, този път идваше отдясно.
— Тези мръсни негодници са десетки! — мрачно отбеляза Уестминстърският херцог.
33-тият президент на Съединените щати предаде Ник на прочутия писател Виктор Юго, който напъха момчето в торбата си и я метна на рамо. Ник бе доволен, че вътре мирише единствено на прашна дървесина.
— Оттеглят се! — изкрещя един таласъм. — Вижте, тръгват си!
— Не се притеснявай, момче — произнесе глас, който звучеше като епископът на Бат и Уелс. — Няма да има такива глупости в Гулхайм. Гулхайм е непристъпен!
Ник не можа да разбере дали някой от таласъмите е убит или ранен в битката с нощните призраци. Подозираше, като чуваше проклятията на епископа на Бат и Уелс, че няколко от спътниците им може и да са избягали.
— Бързо! — изкрещя някой, който вероятно беше Уестминстърският херцог, и всички се спуснаха в бяг На Ник не му бе удобно в торбата, болезнено притиснат към гърба на прочутия писател Виктор Юго. Да не говорим, че от време на време торбата заедно с Ник се блъскаше в земята. Още по-неприятното беше, че вътре лежаха няколко парчета дърво, остри винтове и пирони — бяха запалили огъня от дъски за ковчег Ник усети в ръката му да се забива някакъв винт.
Въпреки че бе друсан и клатен, разтърсван и разтрисан при всяка стъпка на похитителите си, Ник успя да напипа винта с дясната си ръка. Върхът му бе остър при допир. В сърцето на момчето просветна надежда. То натисна с винта торбата зад гърба си, завъртя острия край, после го издърпа и направи още една дупка под първата.
Някъде отзад отново се разнесе вой и през главата на Ник мина мисълта, че нещо, което ужасява таласъмите, трябва да е още по-ужасяващо от самите тях, затова за миг спря да мушка с винта. Ами ако падне право в зъбите на някой зъл звяр? Ала поне ако умра, помисли си Ник, ще съм умрял като себе си, с всичките си спомени, ще знам кои са родителите ми, кой е Сайлъс, дори коя е мис Лупеску.
Така че отново се зае да пробива плата с винта, мушкаше и натискаше, докато не направи още една дупка.
— Давайте, приятели! — изкрещя епископът на Бат и Уелс. — Нагоре по стъпалата и сме у дома! Още малко и сме в безопасност в Гулхайм!
— Ура, ваша милост! — извика някой друг, вероятно почитаемият Арчибалд Фицхю.
Сега движението на похитителите му се промени, вече не бе непрекъснат ход напред, а поредица от движения нагоре и напред, нагоре и напред.
Ник завря пръсти в дупките, за да ги разшири достатъчно и да погледне навън. Най-накрая успя да надзърне и видя отгоре страховитото червено небе, а отдолу…
… виждаше пустинята, но сега тя бе на стотици стъпки под него. Зад тях се простираха стъпала, направени за великани, а в дясно бе скалата с цвят на охра. Гулхайм, който Ник не можеше да види, сигурно бе над тях. Вляво имаше стръмен склон. Реши, че трябва да падне надолу, върху стъпалата, и да се надява, че в отчаяния си стремеж да се приберат в безопасност у дома, таласъмите няма да забележат бягството му. Високо в червеното небе видя да се реят нощните призраци.
Зарадва се, че зад него няма таласъми — прочутият писател Виктор Юго беше последен, така че нямаше кой да предупреди за разширяващата се дупка в торбата. Нито да види, ако Ник се измъкне през нея.
Но имаше нещо друго…
Ник се показа през дупката и тогава видя нещо огромно и сиво на долното стъпало, което преследваше таласъмите.
Чуваше гневно ръмжене.
Господин Оуенс имаше един израз, когато се окажеше между две еднакво неприятни неща. Казваше: „Намирам се между чука и наковалнята“. Ник се чудеше какво значи това, тъй като в гробището не беше виждал нито чук, нито наковалня.
Намирам се между таласъмите и чудовището, помисли си той.
В мига, в който мисълта мина през главата му, кучешките зъби захапаха зеблото и го задърпаха, докато платът се разкъса. Момчето се изтърси на каменните стъпала. Огромно сиво животно, подобно на куче, но много по-голямо, ръмжеше над него. Животно беше с пламтящи очи, бели зъби и огромни лапи. Дишаше тежко и гледаше Ник.
Таласъмите спряха и се обърнаха.
— Гръм да ме удари! — извика Уесминстърският херцог — Проклетият цербер хвана момчето!