— Оставете го — каза императорът на Китай. — Бягайте!
— Олеле! — възкликна 33-тият президент на Съединените щати.
Таласъмите се затичаха нагоре по стъпалата. Ник бе убеден, че тези стъпала са изсечени от великани — всяко бе по-високо от него самия. Таласъмите бързаха да спасят кожите си и от време на време спираха само за да направят неприлични жестове на звяра, а може би и на Ник.
Звярът не помръдваше от мястото си.
„Ще ме изяде — помисли си момчето с горчивина. — Много умно, Ник.“ Момчето се сети за дома си в гробището. Вече не помнеше защо изобщо го напусна. Независимо от чудовищното куче, трябваше да се върне у дома. Там го чакаха.
Ник се втурна покрай звяра, скочи на долното стъпало, което бе на повече от метър под него — височина колкото собствения му ръст, приземи се накриво, глезенът му се изви болезнено и момчето падна тежко върху скалата.
Ник чу как звярът тича и скача към него. Опита да се извие настрани и да се изправи на крака, но глезенът го болеше, не успя да се задържи и пак падна — този път през ръба на стъпалото. Полетя от скалната стена в празното пространство — кошмарно падане в бездна, която Ник дори не можеше да си представи…
Докато падаше, бе сигурен, че чу глас да долита откъм звяра. Гласът на мис Лупеску произнесе:
— О, Ник!
Бе като кошмар наяве, кошмар, в който падаш неудържимо и с ужас се насочваш към земята под теб. Главата на Ник можеше да побере само една всепоглъщаща мисъл: „Това голямо куче всъщност беше мис Лупеску“ и „Ще се ударя в скалата и ще се размажа“ се състезаваха коя да обсеби съзнанието му.
Нещо, което падаше със същата скорост, се обви около него, чу се шумно пляскане на кожести крила и всичко се забави. Земята вече не се приближаваше към него с предишната скорост.
Крилата запляскаха още по-силно и Ник леко започна да се издига. Сега единствената мисъл в главата му беше: „Да летя!“
И наистина летеше. Момчето погледна нагоре. Над него виждаше съвсем плешива тъмнокафява глава с дълбоки очи, които го гледаха като полирани късове черно стъкло.
Ник издаде стържещия звук, който означава „помощ“ на езика на нощните призраци. Нощният призрак се усмихна и в отговор нададе бухащ звук. Изглеждаше доволен.
След пикиране, намаляване на скоростта и твърд удар нощният призрак и товарът му се озоваха върху пустинния пясък. Ник опита да се изправи, глезенът му пак го предаде и той се строполи в пясъка. Вятърът духаше силно, носеше остри песъчинки, които се забиваха в кожата на момчето.
Нощният призрак приседна до него, сгънал кожестите си криле на гърба. Ник бе израснал в гробище и бе свикнал с изображенията на крилати хора, но ангелите по надгробните камъни изобщо не изглеждаха така.
Към тях, през пустинята в сянката на Гулхайм, вече се носеше огромен сив звяр, подобен на гигантско куче.
Кучето проговори с гласа на мис Лупеску:
— За трети път нощните призраци ти спасяват живота, Ник. Първият път беше, когато повика за помощ и те те чуха. Предадоха ми съобщението, казаха ми къде си. Вторият път беше снощи край огъня, докато ти спеше. Те кръжаха в мрака и чуха как няколко таласъма говорели, че им носиш лош късмет и трябва да ти смажат главата с камък, да те заровят някъде, където да могат да те открият после, когато добре си се разложил, и да те изядат. Нощните призраци се справиха безшумно с проблема. А сега и това.
— Мис Лупеску?
Голямата кучешка глава се наклони към него и за един изпълнен с ужас миг той си помисли, че Цербер ще отхапе парче от него, но езикът й дружелюбно го близна по бузата.
— Глезена ли си изкълчи?
— Да, не мога да стъпвам.
— Да те качим на гърба ми — каза огромният сив звяр, който всъщност беше мис Лупеску.
Тя каза нещо на скърцащия език на нощния призрак и той приближи, за да повдигне Ник и момчето обви с ръце врата на мис Лупеску.
— Дръж се за козината ми — каза тя. — Дръж се здраво. И преди да тръгнем, кажи… — тя издаде висок скърцащ звук.
— Какво значи това?
— Благодаря… Или довиждане… И двете.
Ник изскърца колкото можа по-добре и нощният призрак нададе развеселен кикот. После издаде подобен звук, разпери кожестите си криле и се понесе с пустинния вятър. Пляскаше усилено с криле, вятърът го поде и го понесе нагоре, като хвърчило, което се издига в полет.
— А сега — каза звярът, който беше мис Лупеску, — дръж се здраво, — и се втурна в бяг.