— Към стената от гробове ли отиваме?
— Към таласъмските порти ли? Не. Те са за таласъми. Аз съм Божия хрътка. Пътувам по свой път към Ада и обратно.
На Ник му се стори, че тя препусна още по-бързо.
Изгряха огромната луна и по-малката с цвят на мухлясало сирене, към тях се присъедини и трета — червена като рубин. Под тях сивата вълчица тичаше с големи скокове през пустинята от кости. Спря едва пред някаква разбита глинена постройка, подобна на огромен кошер, издигнат край поточе, което извираше от пустинна скала, вливаше се в малко езеро и отново изчезваше. Сивата вълчица наведе глава и пи, а Ник гребна вода с шепи и пи с малки глътки.
— Това е границата — каза сивата вълчица, която беше мис Лупеску, и Ник вдигна поглед. Трите луни ги нямаше. Вече се виждаше Млечният път. Момчето го видя както никога досега — блещукащ шлейф, преметнат през небосклона. Небето бе осеяно със звезди.
— Красиви са — каза Ник.
— Когато те приберем у дома — каза мис Лупеску, — ще те науча на имената на звездите и на съзвездията.
— Това ми харесва — призна Ник.
После отново се покатери на огромния й сив гръб, зарови лице в козината й и се хвана здраво. Стори му се, че само след миг се оказа понесен на ръце — неловко, както възрастна жена носи шестгодишно момче — през гробището към гроба на Оуенсови.
— Навехна си глезена — обясни мис Лупеску.
— Горкичкото — възкликна г-жа Оуенс, взе момчето и го залюля в невидимите си, но грижливи ръце. — Не мога да кажа, че не се притеснявах — притеснявах се. Но сега е тук и само това има значение.
Ник най-накрая се почувства в безопасност, под земята, на хубаво място, с глава върху собствената си възглавница, докато тъмнината го обгръщаше нежно в умората му.
Левият му глезен беше подут и посинял. Доктор Трефузий (1870–1936, блажена да е душата му) го прегледа и отсъди, че е само навехнат. Мис Лупеску се върна от аптеката с ластична превръзка за глезен, а баронет Джосая Уортингтън, погребан с абаносовия си бастун, настоя да го даде на момчето, което много се забавляваше, като се подпираше на него и се преструваше, че е на сто години.
Ник закуцука нагоре по хълма и измъкна сгънат лист хартия изпод един камък. Прочете думите: „Божиите хрътки“. Бяха отпечатани с пурпурно мастило и бяха първи в списъка.
„Онези, които хората наричат върколаци, или ликантропи, наричат себе си Божии хрътки. Те приемат трансформацията си като дар от Създателя и се отплащат за него с упоритост, като преследват злодеите чак до самите порти на Ада.“
Ник кимна.
Не само злодеите, помисли си той.
Прочете остатъка от списъка, запомни колкото можа повече, после се спусна към параклиса, където мис Лупеску го чакаше с пай с месо и огромен пакет пържени картофи, които беше купила от магазина за пържена риба в подножието на хълма. Носеше и още една купчина списъци с пурпурно мастило.
Разделиха си картофките, а веднъж-дваж мис Лупеску дори се усмихна.
Сайлъс се върна в края на месеца. Носеше черната си чанта в лявата ръка, а с дясната се здрависа сдържано. Но това си беше Сайлъс и Ник много се радваше да го види. Още по-щастлив беше, когато Сайлъс му подари умалено копие на моста Голдън гейт в Сан Франциско.
Вече бе почти полунощ, но още не се бе стъмнило напълно. Тримата седяха на върха на хълма, а светлините на града блещукаха под тях.
— Предполагам, че в мое отсъствие всичко е било добре — каза Сайлъс.
— Научих много неща — отвърна Ник и без да пуска модела на моста посочи нощното небе. — Това е Орион, Ловецът, ей там горе, с колана от трите звезди. А това е Телецът.
— Много добре — каза Сайлъс.
— А ти? — попита Ник. — Научи ли нещо, докато те нямаше?
— О, да — отвърна Сайлъс, но се въздържа от подробности.
— И аз — съобщи сериозно мис Лупеску. — И аз научих нови неща.
— Добре — каза Сайлъс. От клоните на дъба се разнесе бухането на сова.
— Докато ме нямаше, чух слухове — продължи Сайлъс, — че преди няколко седмици двамата сте отишли много далеч, където аз не бих могъл да ви последвам. Обикновено бих ви посъветвал да внимавате, но за разлика от някои други, таласъмският народ има къса памет.
Ник каза:
— Всичко е наред. Мис Лупеску се грижеше за мен. Не ме застрашаваше никаква опасност.
Мис Лупеску погледна Ник и очите й заблестяха. После се обърна към Сайлъс:
— Има толкова много за научаване — каза тя. — Може би ще се върна догодина, в разгара на лятото, пак да преподавам на момчето.