Сайлъс погледна мис Лупеску и лекичко повдигна вежда. После погледна повереника си.
— Много ще се радвам — отвърна Ник.
Четвърта глава
Надгробният камък на вещицата
Всички знаеха, че в края на гробището е погребана вещица. Госпожа Оуенс отдавна предупреди Ник да не ходи там.
— Защо? — попита той.
— За живите момчета е опасно — отвърна госпожа Оуенс. — Там има блато, истинско мочурище, може да се простудиш и да умреш.
Господин Оуенс не беше толкова краен, а и имаше по-бедно въображение. Затова каза просто:
— Мястото не е добро.
Гробището свършваше в подножието на западната страна на хълма до старото ябълково дърво. Зад желязната ограда от ръждиви островърхи пръчки се простираше пустееща земя, покрита с нападали есенни листа, между които стърчаха стръкове коприва, сухи бурени и уродливо израсли диви калини. Общо взето Ник беше послушно дете и затова не се промушваше през оградата, но често отиваше до старото ябълково дърво и надничаше през решетките. Знаеше, че възрастните не му казват всичко и това го дразнеше.
Ник се качи обратно на хълма до малкия параклис край входа на гробището и остана там, докато падна мрак. Когато сивият здрач преля в пурпурни оттенъци, откъм кулата на параклиса се чу плясък на тежко кадифе. Сайлъс излезе от убежището си и се спусна по стената надолу с главата.
Щом го видя, Ник веднага попита:
— Какво има в най-отдалечения край на гробището, веднага след като минеш край Харисън Уестууд — енорийски пекар и жените му Марион и Джоан?
— Защо питаш? — поинтересува се наставникът му и с белите си като слонова кост пръсти махна една прашинка от черния си костюм.
— Ами чудех се… — сви рамене Ник.
— Там е неосветена земя — отвърна Сайлъс. — Знаеш ли какво означава това?
— Не съвсем — отвърна Ник.
Сайлъс тръгна по пътеката. Под краката му не помръдна ни едно паднало листо. Той приближи момчето и седна на пейката до него.
— Някои хора — поде той с кадифения си глас — вярват, че всяка земя е свещена. Вярват, че е била свещена още преди да се появим на този свят, и че ще остане свещена и след нас. Но тук, в твоята страна, е различно. Тук освещават църквите, както и земята, на която погребват хора. Тази земя се нарича осветена. На всяко гробище обаче оставят и парче неосветена земя, където заравят престъпници, самоубийци или друговерци.
— Значи хората, погребани в земята отвъд оградата, са лоши?
Сайлъс повдигна една съвършена вежда.
— Мммм, нищо подобно. Я да помисля, мина доста време, откакто не съм ходил натам, но не си спомням някой от погребаните да е особено зъл. Не забравяй, че в миналото са бесели хора дори за кражба на един шилинг. А и винаги се намират хора, които смятат, че животът им е толкова непоносим, че е най-добре да ускорят прехода си към друго ниво на съществуване.
— Тоест, да се самоубият? — попита Ник.
Момчето беше почти на осем години, с големи любопитни очи и изобщо не беше глупаво.
— Точно така — потвърди Сайлъс.
— А получава ли се? По-щастливи ли са, като умрат?
— Понякога да, но в повечето случаи — не. Те са като онези хора, които смятат, че непременно ще са по-щастливи, ако се преместят да живеят на друго място. Но като се преместят разбират, че почти нищо не се е променило. Където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си, Ник. Разбираш ли ме?
— Така ми се струва — отвърна колебливо Ник.
Сайлъс се наведе и разроши косата на момчето.
— Ами вещицата? — продължи да любопитства то.
— Дааа… Самоубийци, престъпници, вещици… Тези, които умират, без да са се изповядали — Сайлъс се изправи, полунощна сянка в здрача. — Много се задълбочихме, аз още не съм закусил, а ти ще закъснееш за уроците си.
В сумрака на гробището се чу приглушено изплющяване на тъмно кадифе и Сайлъс изчезна.
Луната вече изгряваше, когато Ник стигна до гробницата на господин Пениуърт. Уважаемият Томас Пениуърт („Лежи той тук, дорде дочака най-славно възкресение!“) вече го очакваше, очевидно не в най-доброто си настроение.
— Закъсня — отбеляза кисело той.
— Съжалявам, господин Пениуърт!
Учителят неодобрително изсумтя. Предишната седмица бе преподавал на Ник за стихиите и темпераментите, но момчето непрекъснато ги бъркаше. Очакваше днес да го изпитват, но вместо това господин Пениуърт каза: