— Мисля, че е време да отделим няколко дни за практика.
— Така ли? — попита Ник.
— Да, млади Оуенс. Е, как си със Сливането?
Ник се надяваше да не го питат точно това.
— Ами добре — отвърна. — Така де… Сещате се…
— Не, господин Оуенс. Не се сещам. Защо не ми покажеш?
Сърцето на Ник се сви. Той пое дълбоко въздух, стисна очи и с всички сили се опита да се Слее.
Господин Пениуърт изобщо не изглеждаше впечатлен.
— До никъде не я докара, момче. Дори не си близо до истината. Плъзгане и Сливане, момче, така живеят мъртвите. Плъзгай се през сенките! Сливай се с околността! Опитай пак!
Ник опита още по-усърдно.
— Виждаш се ясно като носа на лицето ти — съобщи му господин Пениуърт. — А носът ти е повече от очевиден, както и цялото ти лице, младежо. Както и целият ти! В името на всичко свято, изпразни съзнанието си. Сега! Представи си — ти си пуста алея, ти си отворена врата, ти си нищо, очите не те виждат, умовете не те достигат, там, където стоиш ти, няма нищо и никой.
Ник опита отново. Затвори очи и си представи как се слива с пъстрия камък на стената на гробницата, как от него не остава нищо повече от нощна сянка… После внезапно кихна.
— Ужасно! — въздъхна господин Пениуърт. — Направо ужасно! Мисля, че трябва да поговоря с наставника ти. — Поклати замислено глава и продължи: — Така, а сега ми изброй темпераментите.
Ник неуверено започна:
— Ами… сангвиник, холерик, флегматик… и другото… май беше меланхолик.
Урокът продължи така, докато стана време за граматика и съчинение с мис Летисия Бороус, стара мома („Която не стори никому вреда през целиятъ си животъ. Ти, четящиятъ това, можеш ли да кажеш същото?“). Ник харесваше мис Бороус и уютната й малка крипта, както и това, че лесно я отклоняваше от темата.
— Казват, че в неос… неосветената земя е погребана вещица — поде той.
— Да, скъпи, но не бива да ходиш там.
— Защо?
Мис Бороус го дари с простодушната усмивка, характерна за повечето мъртви.
— Те не са хора от нашата черга — обясни тя.
— Но нали там също е гробище? Значи мога да отида, ако искам?
— Крайно непрепоръчително е, скъпи.
Ник беше послушно дете, но и много любопитно, затова, щом свърши с уроците за нощта, мина покрай пекаря Харисън Уестууд и семейния му паметник на ангел със счупени ръце, но вместо да отиде към неосветената част от гробището се изкачи на хълма. Стигна до мястото, където след един пикник отпреди трийсет години сега се издигаше голямо ябълково дърво.
Ник усвои добре някои уроци. Преди време се натъпка със зелени кисели ябълки — семките им още бяха бели и меки. После няколко дни, докато червата му къркореха болезнено, а госпожа Оуенс го наставляваше какво да не яде, горко съжаляваше за стореното. Сега винаги изчакваше ябълките да узреят и не хапваше повече от две-три на нощ. Миналата седмица изяде и последната ябълка, която беше останала по клоните, но обичаше да идва тук и да размишлява.
Покатери се на дървото и седна на любимото си място в чатала на два клона. Погледна към неосветената земя под него. Луната огряваше буренясалата, обрасла с калина и избуяли треви пустош. Ник се зачуди дали вещицата е стара, дали има железни зъби и къща на кокоши крак, или пък е слаба, с остър нос и лети с метла.
Стомахът му закъркори и момчето усети, че огладнява. Ех, ако не беше изял всички ябълки, да бе оставил поне една…
Погледна нагоре и му се стори, че вижда нещо. Погледна пак — точно така, над него висеше примамливо един зрял червен плод.
Ник се гордееше с умението си да се катери. Ловко се запремята от клон на клон и си представи, че е Сайлъс, който с лекота се изкачва по висока тухлена стена. Ябълката вече бе на една ръка разстояние, червенината й изглеждаше почти черна в нощта. Момчето бавно се запромъква по клона, протегна се и пръстите му докоснаха съвършената сочна ябълка…
… но така и никога не я опита.
Чу се пукот като изстрел и клонът полетя надолу.
Ник се събуди от силна прорязваща болка. Пред очите му се спусна черна пелена, като при приближаваща буря. Лежеше сред бурените в лятната вечер.
Под него земята бе мека и странно топла. Напипа нещо като топла козина. Беше паднал върху купа трева — точно там, където пазачът на гробището изхвърля окосеното. За негов късмет тревата бе омекотила падането. Въпреки това гърдите го боляха, а кракът му май бе изкълчен.