— Някой от тях погребан ли е в гробището? — попита Ник.
— Нито един — отвърна девойката с намигване. — Съботата, след като ме удавиха и опекоха, доставиха на господин Поринджър килим чак от Лондон, много хубав килим. Но се оказа, че не само е от хубава вълна и добре изтъкан. В нишките му се бе загнездила чумата и до понеделник петима кашляха кръв, а кожата им бе станала черна като моята, когато ме извадиха от огъня. След седмица чумата отнесе повечето селяни, хвърлиха телата им съвсем безразборно в чумната яма, която изкопаха извън града и после запълниха с пръст.
— Всички в селото ли умряха?
— Всички, които гледаха как ме давят и горят — сви рамене тя. — Как е кракът ти сега?
— По-добре, благодаря.
Ник бавно се изправи и закуцука към желязната ограда. Подпря се на нея и продължи да пита:
— А винаги ли си била вещица? Искам да кажа, още преди да ги прокълнеш?
— Като че ли е нужно да съм вещица — изсумтя тя, — че да накарам Соломон Порит да се навърта край колибата ми.
Което, помисли си Ник, всъщност не бе отговор на въпроса, изобщо не бе отговор.
— Как се казваш? — попита той.
— Нямам надгробен камък — отвърна тя и ъгълчетата на устните й увиснаха. — Може да съм всякоя, нали?
— Все пак си имала име…
— Лиза Хемпсток, щом настояваш — тросна му се тя. — Не искам много, нали? Някой да напише името ми на гроба. Лежа си ей — там, виждаш ли? И само копривата показва къде съм погребана.
За миг тя изглеждаше толкова тъжна, че на Ник му се прииска да я прегърне. И докато се промъкваше между пръчките на оградата, му дойде наум една идея — ще намери камък за Лиза Хемпсток, камък с името й. Това ще я накара да се усмихне.
Момчето се обърна да помаха за довиждане от подножието на хълма, но тя вече бе изчезнала.
В гробището имаше счупени парчета от камъни и статуи, но Ник знаеше, че те са напълно неподходящи за сивооката вещица от неосветените земи. На нея й бе нужно нещо повече. Реши никому да не казва какво е намислил, като основателно смяташе, че ще му забранят да го прави.
Следващите няколко дни кроеше планове, от сложни по-сложни. Господин Пениуърт бе отчаян.
— Мисля — обяви той, почесвайки прашния си мустак, — че се справяш все по-зле. Не се Сливаш! Виждаш се съвсем ясно, момче! Трудно може да не те забележи човек. Ако приближиш в компанията на пурпурен лъв, зелен слон и яркочервен еднорог, язден от краля на Англия в кралските му одежди, смятам, че хората ще зяпат само теб, пренебрегвайки другите като изключително безинтересни.
Ник просто мълчаливо го гледаше. Чудеше се дали има специални магазини по местата, където се събират живите, в които да се продават надгробни камъни, и ако е така, как може да се сдобие с такъв… Сливането бе последната му грижа.
Възползва се от това, че мис Бороус лесно се разсейваше от граматиката и съчинението и я разпита как се използват парите, за да получиш каквото искаш. Ник имаше няколко монети, които намери през годините (научил бе, че най-лесно се намират пари, като минеш там, където преди това влюбени двойки са се въргаляли, прегръщали и целували в тревата на гробището и често намираше метални монети по тези места.) Реши, че може да ги използва.
— Колко струва един надгробен камък? — попита той мис Бороус.
— По мое време — отвърна тя — бяха по 15 гвинеи. Не знам колко са днес. Предполагам, че повече. Много, много повече.
Ник имаше две лири и 53 пенса. Беше сигурен, че няма да стигнат.
Бяха минали четири години, почти половината му живот, от последното му посещение в гробницата на Индиговия човек, но още помнеше пътя. Заизкачва се по хълма, докато се озова над града, над ябълковото дърво, над камбанарията на малкия параклис, там, където гробницата на Фробишър се издигаше като разяден зъб. Вмъкна се вътре, плъзна се зад ковчега, спусна се надолу, надолу и още по-надолу по малките каменни стъпала към центъра на хълма, докато стигна каменната стая. В гробницата беше тъмно като в рог, но Ник виждаше така, както виждат мъртвите, и стаята му разкри тайните си.
Гибелта се бе свила на кълбо край стената. Усещаше я. Беше същата, каквато я помнеше — нещо невидимо, валма дим, омраза и алчност. Този път обаче не се боеше от нея.
— СТРАХУВАЙ СЕ ОТ НАС — прошепна Гибелта, — ЗАЩОТО ПАЗИМ НЕЩО ЦЕННО, КОЕТО НИКОГА НЕ СЕ ГУБИ.
— Не ме е страх от вас — каза Ник. — Помните ли? Трябва да взема нещо оттук.
— НИЩО НИКОГА НЕ ИЗЛИЗА ОТТУК — дойде отговорът на свитото в мрака нещо. — НОЖЪТ, БРОШКАТА, БОКАЛЪТ. ГИБЕЛТА ГИ ПАЗИ В МРАКА. НИЕ ЧАКАМЕ.