— Простете, че питам, но това вашият гроб ли е?
— ГОСПОДАРЯТ НИ ОСТАВИ В ТОЗИ СВЯТ ДА ПАЗИМ. ЗАРОВИ ЧЕРЕПИТЕ НИ ПОД КАМЪКА. ОСТАВИ НИ И ЗНАЕМ КАКВО ДА ПРАВИМ. ПАЗИМ СЪКРОВИЩАТА, ДОКАТО ГОСПОДАРЯТ НЕ СЕ ЗАВЪРНЕ.
— Мисля, че е забравил за вас — каза Ник. — Сигурен съм, че самият той е мъртъв от години.
— НИЕ СМЕ ГИБЕЛТА! НИЕ ПАЗИМ!
Ник се замисли преди колко ли години най-дълбокият гроб в хълма е бил в равнината и реши, че сигурно е било преди много, много време. Усещаше как Гибелта увива около него вълните си от страх като пипала на хищно растение. Започна да му става студено, чувстваше се бавен, сякаш някаква арктическа пепелянка бе забила жилото си в сърцето му и впръскваше ледената си отрова в тялото му.
Ник пристъпи напред, озова се пред каменния подиум, протегна се и сключи пръсти около хладната брошка.
Гибелта изсъска:
— ПАЗИМ ТОВА ЗА ГОСПОДАРЯ!
— Той няма да има нищо против — изрече Ник. Направи крачка назад към каменните стъпала, като внимателно избягваше изсъхналите останки на животни и хора по пода.
Гибелта се гърчеше яростно, вихреше се из малката стая като призрачен дим. После застина.
— ЩЕ СЕ ВЪРНЕ! — каза Гибелта с трите си преливащи се гласа. — ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА!
Ник заизкачва каменните стъпала колкото може по-бързо. В един миг си представи, че нещо го преследва, но когато излезе в гробницата на Фробишър и вдиша хладния утринен въздух, нищо не помръдваше, нищо не го следваше.
Ник седна на открито и разгледа брошката. В началото помисли, че цялата е черна, но после слънцето изгря и момчето видя, че камъкът в центъра прелива в оттенъци на червеното.
Той беше голям колкото яйце на червеношийка и Ник се втренчи в него, като се чудеше дали нещо не се движи вътре. Ако беше по-малък, щеше да поиска да го пъхне в устата си.
Камъкът бе хванат в черния метал, като в хищни нокти, а около него нещо се извиваше. Това нещо наподобяваше змия, но имаше твърде много глави. Ник се зачуди дали Гибелта не изглежда така на дневна светлина.
Момчето се спусна по хълма, като мина по всички кратки пътища, за които се сещаше — през бръшляна, покрил подземната гробница на семейство Бартълби (отвътре долитаха звуците на семейството, което се готвеше за сън), и още по-нататък, мина през решетката и стъпи на неосветената земя. Повика:
— Лиза, Лиза! — и се огледа.
— Добро утро, млади глупчо — чу се отнякъде гласът й.
Ник не я виждаше, но зад глогините имаше една сянка и когато приближи, тя се превърна в нещо перлено и полупрозрачно на светлината на ранното утро. Приличаше на момиче със сиви очи.
— Би трябвало в момента спокойно да спя. Какво те носи насам?
— Надгробният ти камък — отвърна той. — Какво искаш да пише на него?
— Името ми — каза тя. — Трябва да пише името ми, с голямо „Е“ за „Елизабет“, като старата кралица, която умря, когато се родих, и голямо „Х“, за Хемпсток. Другото не ме интересува, така и не научих повече букви.
— Ами датите? — попита Ник.
— Уилям Завоевателя, 1066 — изпя тя с повея на утринния вятър в клоните на глогинката. — Голямо „Е“, моля, и голямо „Х“.
— А каква си била? — запита Ник. — Така де, когато не си била вещица?
— Перачка — отвърна мъртвото момиче. В следващия миг утринното слънце заля пустите земи и Ник остана сам.
Бе девет сутринта и всички спяха. Ник реши да остане буден. Все пак имаше мисия. Беше на осем години и светът извън гробището не го плашеше.
Дрехи. Трябваха му дрехи. Сивият саван, с който обикновено ходеше, не бе подходящ. Той беше идеален за гробището — с цвета на камъните и сенките, но ако Ник искаше да премине в света отвъд гробищните стени, му трябваше нещо, с което да се слее с онзи свят.
В криптата под порутената църква имаше дрехи, но Ник не искаше да влиза там, дори денем. Беше готов да се оправдае пред господин и госпожа Оуенс, но нямаше никакво желание да се обяснява със Сайлъс. Само при мисълта за тъмните му очи, изпълнени с гняв, или още по-лошо, с разочарование, го заливаше вълна от срам.
В далечния край на гробището имаше градинарска барака, малка зелена постройка, която миришеше на моторно масло и където ръждясваше старата неизползвана косачка, заедно с набор стари градинарски сечива. Бараката бе изоставена след пенсионирането на последния градинар, още преди Ник да се роди, и задължението да се поддържа гробището бе поделено между Съвета (който пращаше човек да коси тревата и да почиства пътеките веднъж месечно от април до септември) и местни доброволци от „Приятели на гробището“.