Огромен катинар на вратата пазеше складираното в бараката, но Ник отдавна бе открил една разхлабена дъска. Понякога, когато искаше да е сам, влизаше вътре, сядаше и размишляваше.
На вратата открай време висяха кафяво работно яке и чифт зелени градинарски джинси, забравени или изоставени преди години. Джинсите му бяха твърде големи, но нави крачолите им и вместо колан завърза около кръста си кафява връв. В единия ъгъл се търкаляха ботуши. Макар че бяха твърде големи, той пъхна краката си в тях. Ботушите бяха покрити с толкова много спечена кал и цимент, че когато се опита да пристъпи, не можа да направи и крачка. Оказа се от тях, взе якето и се измъкна през хлабавата дъска. Щом излезе отвън, го облече. Реши, че като навие ръкавите, изглежда доста добре. Якето имаше големи джобове и като мушна ръце в тях, Ник се почувства като истинско конте.
Момчето стигна до главната порта на гробището и погледна през решетките. По улицата премина автобус, имаше коли, магазини и замайващ главата шум. Зад гърба му — в зелената прохладна сянка, обрасъл с дървета и бръшлян — бе домът му.
Сърцето на Ник биеше до пръсване, когато направи първата си крачка във външния свят.
През живота си Ебенизер Болджър бе виждал какви ли не странни типове — ако имате магазин като неговия, и вие ще ги видите. Магазинчето в лабиринта на уличките в Стария град — едновременно вехтошарница, антиквариат и заложна къща (дори самият Ебенизер не беше сигурен къде свършва едното и почва другото) привличаше странни типове и необикновени хора, които искаха да купуват или да продават разни неща. Болджър търгуваше над тезгяха, продаваше и купуваше, но търговията му вървеше много по-добре под тезгяха или в задната стаичка, където купуваше предмети, които не бяха съвсем честно придобити, а после ги препродаваше. Бизнесът му беше като айсберг — на повърхността се забелязваше само прашният магазин. Останалото беше отдолу и на Ебенизер точно това му харесваше.
Той имаше очила с дебели стъкла и постоянно изражение на леко отвращение, сякаш бе забелязал, че млякото в чая му е вкиснато. Изражението му служеше добре, когато хората се опитваха да му продават разни неща.
— Честно казано — започваше той с кисела физиономия, — това нищичко не струва. Но ще ви дам колкото мога, заради сантименталната стойност.
Истински късмет беше да измъкнете от Ебенизер Болджър толкова, колкото смятате за редно.
Магазинът му привличаше странни хора, но момчето, което дойде тази сутрин, бе едно от най-странните, които собственикът бе виждал за цял живот мамене на странни хора. То изглеждаше на около седем години, облечено бе в дрехите на дядо си и миришеше силно на сайвант. Косата му беше дълга и рошава. Детето беше изключително сериозно. Държеше ръцете си пъхнати дълбоко в джобовете на прашното кафяво яке. И без да вижда, Ебенизер знаеше, че момчето стиска изключително силно нещо в дясната си ръка.
— Извинете — каза момчето.
— Здрасти, малкия — предпазливо отвърна Ебенизер.
„Ох, тия хлапета! — помисли си той. — Или са свили нещо, или опитват да продадат играчките си.“
И в двата случая той обикновено отказваше. Купиш ли нещо, откраднато от дете, докато се озърнеш, някой бесен възрастен вече те обвинява, че си дал на малкия Джони или на малката Матилда десетаче за венчалната халка. Тези деца създават само неприятности!
— Трябва ми нещо за един приятел — каза момчето. — И си помислих, че може да купите нещо мое.
— Не купувам нищо от деца — равно отвърна Ебенизер Болджър.
Ник извади ръка от джоба и постави брошката върху мърлявия тезгях. Болджър й хвърли един поглед, после я погледна по-внимателно. Свали очилата, взе часовникарска лупа от тезгяха и погледна през нея. Включи малката лампа и внимателно разгледа бижуто през лупата.
— Змийски камък! — каза на себе си, не на момчето. После свали лупата, намести очилата и прониза детето с кисел и подозрителен поглед.
— Откъде я взе? — попита той.
— Искате ли да я купите? — отвърна Ник.
— Откраднал си я! Свил си я от някой музей или нещо такова, нали?
— Не — равнодушно отговори момчето. — Ще я купите ли или да потърся някой друг?