Киселото изражение на Ебенизер Болджър се промени и се замени с безкрайна любезност. На лицето му изгря широка усмивка.
— Съжалявам! — провлачи любезно той. — Просто не се срещат често подобни неща — не и в магазин като моя или извън музея — но определено ми харесва. Знаеш ли какво, искаш ли да поседнеш, да пийнеш чай с бисквити — имам пакет курабийки с шоколадови парченца в стаичката отзад. А после ще решим колко струва това нещо.
Ник си отдъхна, че човекът все пак се оказа приятелски настроен.
— Трябват ми пари да купя камък — обясни момчето. — Надгробен камък за моя приятелка. Е, не ми е точно приятелка, позната ми е. Мисля, че излекува крака ми, нали разбирате?
Ебенизер Болджър не обърна внимание на дърдоренето на детето, докато го водеше към дъното на магазина. Отвори вратата на задната стаичка — малко помещение без прозорци, натъпкано догоре с кашони, пълни с боклуци. В единия ъгъл се виждаше голям сейф. Имаше и кашон, пълен с цигулки, струпани препарирани животни, столове без облегалки, книги и картини.
До вратата стоеше малко бюро. Ебенизер издърпа стол и седна, като остави Ник да стърчи прав. Антикварят започна да рови в едно чекмедже, в което момчето мерна полупразна бутилка уиски, и измъкна почти празен пакет шоколадови бисквити, с които почерпи детето. После включи настолната лампа, пак огледа брошката, завихрянията на червеното и оранжевото в камъка, разгледа черния метален обков и за малко да потрепери от израженията на змийските глави.
— Старинна вещ — промърмори той. — Тя е… — „безценна“, мина през главата му — вероятно не струва много, но знае ли човек.
Ник посърна. Ебенизер се постара да звучи успокоително:
— Просто искам да съм сигурен, че не е крадена, преди да ти дам пари. От шкафа на мама ли я взе? Или я сви от музея? Кажи ми, няма да те издам. Просто искам да знам.
Ник поклати глава, докато дъвчеше бисквитата си.
— Тогава откъде?
Ник мълчеше.
Ебенизер Болджър не искаше да оставя брошката, но все пак я бутна през бюрото към момчето.
— Щом не можеш да ми кажеш, по-добре си я вземи. Доверието трябва да е взаимно. Приятно беше да се работи с теб, жалко, че не можем да продължим.
Ник се притесни. После каза:
— Намерих я в един стар гроб. Но не мога да кажа къде — спря, защото дружелюбното изражение от лицето на Болджър се смени с неприкрита алчност и вълнение.
— А там има ли други такива?
Ник повтори:
— Ако не искате да я купите, ще намеря някой друг. Благодаря за бисквитата.
— Бързаш, а? Предполагам, че мама и татко те чакат? — заразпитва го Ебенизер.
Момчето поклати глава, но веднага му се прииска да беше кимнал.
— Никой не те чака, добре — Болджър захлупи с длани брошката. — Сега ми кажи къде точно я намери. Е?
— Не си спомням — отвърна Ник.
— Твърде късно е за това. Да предположим, че ти трябва малко време да си спомниш откъде си я взел. После, като се сетиш, отново ще си поговорим.
Антикварят стана и излезе от стаята. Затвори вратата след себе си и я заключи с голям метален ключ.
Когато откри длан и погледна брошката, на лицето му се появи алчна усмивка.
Звънчето над вратата извести, че някой е влязъл, и Ебенезер смутено вдигна поглед, но в магазина нямаше никого. Вратата беше леко открехната, Болджър я затвори и за всеки случай обърна табелата да показва „ЗАТВОРЕНО“. Врътна и ключа — днес не искаше никакви любопитковци да се мотаят наоколо.
Слънчевият есенен ден посивя и лек дъждец затрополи по мърлявата витрина.
Ебенизер взе телефона от тезгяха и с леко треперещи пръсти набра номера.
— Златна мина, Том — каза в слушалката. — Ела веднага щом можеш.
Когато чу ключа да се превърта в ключалката Ник разбра, че е в капан. Бутна вратата, но тя не помръдна. Почувства се много глупаво, задето се остави да го примамят вътре, и задето не се довери на първия си импулс да се махне възможно най-далеч от мъжа с киселото изражение. Наруши правилата на гробището и всичко се обърка. Какво ще каже Сайлъс? А семейство Оуенс? Усети, че го обхваща паника. Опита се да я потисне и да овладее притеснението си. Всичко ще се оправи, знаеше го. Разбира се, първо трябва да излезе…
Огледа стаята. Приличаше на неголям склад с бюро. Влизаше се само през вратата.
Отвори чекмеджето, но намери единствено бурканчета боя (с която се освежаваха антиките) и четка. Чудеше се дали ще може да плисне боя в лицето на мъжа и да го ослепи дотолкова, че да избяга. Отвори капачето на едно бурканче и потопи пръстта си в него.