— Какво правиш? — попита глас съвсем близо до ухото му.
— Нищо — отвърна Ник, затвори капачката и пусна бурканчето в огромния джоб на якето си.
Лиза Хемпсток го гледаше безучастно.
— Какво правиш тук? — попита тя. — И каква е онази торба сланина отвън?
— Това е магазинът му. Опитах да му продам нещо.
— Защо?
— Не е твоя работа!
Тя изсумтя.
— Добре, но трябва да се връщаш в гробището.
— Не мога, той ме заключи.
— Разбира се, че можеш, само се плъзни през стената…
Той поклати глава.
— Не мога. Мога да го правя само у дома, защото ми дадоха Свободата на гробището, когато бях бебе — той я погледна. На светлината на лампата Лиза не се виждаше добре, но Ник цял живот бе говорил с мъртъвци. — Все едно, а ти какво правиш тук? Защо си излязла от гробището? Сега е ден, а ти не си като Сайлъс. Трябва да стоиш вътре.
— Правилата са за онези в гробището — каза тя, — но не и за погребаните в неосветената земя. Никой не ми казва какво да правя и къде да ходя — тя хвърли поглед към вратата. — Този човек не ми харесва. Ще ида да видя какво прави.
Потрепване и Ник отново остана сам в стаята. Нейде отдалеко се дочу гръм.
В мрака и безпорядъка на „Антики Болджър“ Ебенизер се огледа подозрително, сигурен, че някой го наблюдава, но след това си даде сметка, че се държи глупаво. „Момчето е заключено в стаичката — помисли си. — Предната врата също е заключена.“ После мъжът продължи да лъска металния обков на змийския камък, внимателно и нежно като археолог на разкопки, и да почиства чернилката от бляскавото сребро.
Започна да съжалява, че повика Том Хъстингс, въпреки че той беше едър и го биваше да плаши хората. Започна да съжалява и че ще трябва да продаде брошката, когато приключи. Тя беше специална. Колкото повече блестеше под слабата светлина над тезгяха, толкова повече му се искаше да бъде негова и само негова.
Но там, откъдето се е взела, трябва да има още. Момчето ще му каже. Момчето ще го заведе.
Момчето…
Осени го идея. Неохотно остави украшението, отвори чекмедже зад тезгяха и извади метална кутия от бисквити, пълна с пликове, картички и хартиени изрезки.
Извади една картичка, малко по-голяма от визитка. В черната рамка нямаше нито име, нито адрес. Само една дума — Джак, написана на ръка с мастило, избледняло до кафяво.
На гърба на визитката Ебенизер Болджър бе записал с молив и с дребния си, прецизен почерк, за да не забрави — въпреки че не можеше да забрави — как да призове Някойси Джак. Не, не да го призове. Да го покани. Не можеш да призоваваш хора като него.
Някой потропа на вратата на магазина.
Болджър хвърли визитката на тезгяха, отиде до вратата и се взря през пелената на следобедния дъжд.
— Побързай — извика Том Хъстингс, — навън е много неприятно! Гадост! Целият подгизнах.
Болджър отключи и Том нахлу вътре — от палтото и косата му капеше вода.
— Кое е толкова важно, че не можеш да говориш по телефона?
— Богатството ни — каза Ебенизер с киселото си изражение. — Ето кое!
Хъстингс свали палтото си и го закачи отзад на вратата.
— Какво има? Нещо хубаво е паднало от някой камион?
— Съкровище — каза Ебенизер. — Даже две. — Отведе приятеля си до тезгяха и му показа брошката на слабата светлина.
— Старо е, нали?
— От езически времена — потвърди антикварят. — Даже отпреди това. От времето на друидите. Преди да дойдат римляните. Нарича се змийски камък, виждал съм го в музея. Никога не съм виждал такова майсторство и фина изработка. Сигурно е била на някой крал. Момчето, което я намерило, каза, че е от някакъв гроб — представяш ли си, може да е цяла могила, пълна с такива неща.
— Може би трябва да го направим законно — промълви замислено Хъстингс. — Да го обявим като находка. Ще ни платят пазарната цена и може да ги накараме да го нарекат на наше име: дарението „Хъстингс-Болджър“.
— Болджър-Хъстингс — машинално го поправи Ебенизер. После добави: — Познавам някои хора с много пари, които ще ни платят повече от пазарната цена, за да го докосват така, както ти сега — Том Хъстингс галеше внимателно брошката с пръсти, както се гали котенце — и няма да задават въпроси. — Ебенизер протегна ръка и Том неохотно му подаде бижуто.