— Но…
— Тихо! — изсъска тя. — Връщат се!
Ключът изщрака в ключалката.
— Така, момче — произнесе непознат за Ник глас, — сигурен съм, че ще станем добри приятели. — При тези думи Том Хъстингс отвори вратата. После спря и объркано се огледа. Беше много едър мъж с рижа коса като козина на лисица и пиянски червен нос. — Ебенизер? Нали каза, че е тук?
— Така казах — отвърна иззад гърба му Болджър.
— Не виждам и следа от момчето.
Болджър надникна иззад мъжа и се взря в стаята.
— Крие се — отсече той, като гледаше право към мястото, където стоеше Ник. — Няма смисъл да се криеш — добави по-високо. — Виждам те! Излез!
Двамата мъже влязоха в малката стая. Ник се оказа между тях и се сети за уроците на господин Пениуърт. Не реагира, не помръдна. Остави погледите на мъжете да се плъзгат по него, без да го видят.
— Ще съжаляваш, че не излезе, когато те повиках — каза Болджър и тръшна вратата. — Добре! — обърна се към Том Хъстингс. — Ти препречи, да не може да мине.
След това тръгна из стаята, като надничаше зад разни предмети, зад мебелите, дори тромаво клекна, за да види зад бюрото. Мина точно покрай Ник, без да го види и отвори шкафа.
— Виждам те! — изкрещя Ебенизер. — Излез!
Лиза прихна.
— Какво беше това? — огледа се Том Хъстингс.
— Нищо не чух! — отвърна Ебенизер Болджър.
Лиза отново се засмя. После събра устни и духна — издаде звук, който в началото приличаше на изсвирване, а после зазвуча като далечен вятър. Електрическите крушки в малката стая запремигаха, зажужаха и накрая изгаснаха.
— Проклети бушони! — ядоса се Ебенизер. — Хайде, само си губим времето!
Ключът прещрака в ключалката и Лиза и Ник останаха сами в стаята.
— Измъкнал се е — каза антикварят. Ник го чуваше през вратата. — В такава стая няма къде да се скрие. Щяхме да го видим.
— На Някойси Джак няма да му хареса.
— Че кой ще му каже?
Мълчание.
— Хей, Том Хъстингс. Къде се е дянала брошката?
— Ммм? Какво? Ето я, прибрах я за по-сигурно.
— За по-сигурно? В джоба ти? Интересно място мен ако питаш. По-скоро мислеше да си тръгнеш с нея — смяташе да задържиш брошката ми за себе си.
— Твоята брошка ли, Ебенизер!? Твоята брошка!? Имаш предвид „нашата“!
— Нашата, така ли? Не помня да си бил тук, когато я взех от момчето.
— Момчето, което дори не можа да опазиш за Джак! Представяш ли си какво ще направи, когато разбере, че детето, което търси, е било в ръцете ти, а ти си го изпуснал?
— Сигурно не е същото момче. По света има много хлапетии, какъв е шансът то да е това, което той търси? Изнизал се е от задната врата, щом съм си обърнал гърба — после Ебенизер заговори с по-висок и примамващ глас: — Не се тревожи за Някойси Джак, Том Хъстингс. Сигурен съм, че момчето е различно. Старата ми глава ми играе номера. А и почти ни свърши джинът, какво ще кажеш за един хубав скоч? Имам уиски в задната стаичка, ти само почакай.
Вратата на склада се отключи отново и Болджър влезе с бастун в едната ръка, а в другата — с фенерче. Лицето му бе по-кисело и от преди.
— Ако още си тук — процеди той — дори не си и помисляй да бягаш. Повиках полиция, точно така направих — след като порови в чекмеджето, измъкна полупразната бутилка уиски, а след нея извади още една черна бутилчица. Изля няколко капки от малката в голямата и я пъхна в джоба си. — Брошката е моя и само моя — промърмори отново, а после излая — Ей сегичка идвам. Том!
Мъжът огледа за последно тъмната стая, погледът му премина през Ник, после излезе, стиснал здраво уискито, и заключи вратата зад себе си.
— Ето го! — дочу се гласът му през вратата. — Подай ми чашата си. Том. Малко хубав скоч, направо ти поникват космите от него. Кажи колко!
Тишина.
— Евтин боклук. А ти няма ли да пиеш?
— Джинът добре ме загря отвътре, чакам да ми се уталожи стомахът…
После:
— Хей, Том! Какво си направил с брошката ми?
— Твоята брошка ли стана сега? Оха… какво… сложил си ми нещо в уискито, негодник такъв!
— И какво, ако съм сложил? По лицето ти беше изписано какво си намислил. Том Хъстингс. Крадец!
Последваха крясъци, няколко удара, звук от счупване, трясък, като от преобръщане на тежки мебели…
… после тишина.